Балканджии

               Посвещавам го на неколцина приятели, които сами ще се припознаят.

              Какъв е този наш характер? Балканския, балканджийския или поне които се усещат такива...Нека първо направим една историческа, макар и бледа справка. Докато изтока се е развивал на не знам къде си, а западът е продължавал още на запад (да открива, превзема и експлоатира новия свят). Докато Ренесанс, Барок, Чуми, Империи са се появявали изчезвали...Докато гениални композитори, художници са творели и мрели. Докато златото е било равносилно на подправките, а грамове от тях по-скъпи от цяло племе негри...Докато всичко това се случвало и светът се променял, то Балканите спели тихо и не сладко под шапката на Султана. Периодично се събуждали с някое по-голямо въстание, но спахии, еничари, аскери и интересите на Великобритания и другите Велики сили, бързо ни преспивали с нова доза съставена от : кланета, помохамеданчвания, изселвания, рушене на църкви и села. В това време Русия ковяла славянската си политика, жадно облизвайки се за териториите ни и още по-жадно глъщайки всяка вълна от изселници. Нейни и западни агенти обикаляли манастирите, прибирали тонове книжнини, оставени от векове, които съхранявали спомена за толкова великата ни държава, че дори и вие не може да си представите(то вече и не може, понеже всичко скрито-покрито)...И през цялото това време, множество от нашия, а и околните народи (гърци, сърби...) се спотайвало из кръчми, из малките си махали, закътани балкански селца, в малките едноетажни, почти жалки спрямо западните катедрали, църквички и най-вече може би, близо до казана.

                  Красивите, китни, сгушени сред гори и планини българки села..Скрити от чужди очи. Само червените керемидени или тиклени покриви се показваха измежду короните на дърветата..Така е било...Сега половината къщи стояха оставени на произвола на съдбата, готови да бъдат заменени от плевелите, а в другата половина се наместваха последните останали селяни и разбира се...Те. Чужденците! Нещо просто ги дърпаше насам. Може би диващината ни, жълтите и изпадали зъби в устата на старците или просто евтинийката. От няколко дни в едно село един французин се опитваше да научи български. И намери къде?! В кръчмата-истинско училище... Всичките балканджии вътре обръщаха вечер чашки и тръгнеха ли да му приказват, плюс местния диалект, езика на който го учеха силно се различаваше от този учен в училищата. Даже повече се доближаваше до френския. И именно тази близост между френския и пияния български език създаде близост между местните и французина..Вечер весели, засмени, особено ако ги почерпиш, сутрин кисели, работачи.

             Когато им отиваше на гости, винаги го предизвикваха..Слагаха му от най-лютата българска храна: люти чушки, ракия. Сипваха му боб и зеле, армеена чорба, супа от агнешки дреболийки или шкембе. Все едно искаха да му покажат екстремността на родната кухня. Не знам дали биха я побратимили с мексиканската, но първите пъти французинът много се озорваше. Е, когато му слагаха салата или баница му ставаше по-леко, но въпреки всичко трудно привикваше.

                Още по-трудно му било да свиква с начина на живот, който доближавал този на Робин Зон Крузо..Имали нужда от ремонт къщата или си го правиш сам или търсиш помощ от съселяните. За майстори дума да не става, кой ще ти дойде до тук. Пари не се плащат, нали са съселяни, дружба, взаимопомощ трябва да има. Сега по някое шишенце, почерпка, обяд нещо не вреди никому да им дадеш. Магазина почти не работеше а и не предлагаше голямо разнообразие от продукти. Почти никакво, понеже повечето неща си оставаха на рафтовете..На запад хората изкарваха пари, които даваха за своите нужди. Тука хората пари почти не изкарваха, а труда им директно отиваше за нуждите им. Переш си дрехите на ръка, някои дори си правеха сапуните. Лятото си загряваш вода в черен бойлер, оставен на слънце. Вода си вземаш от герана. Повечето храна може и сам да си я произвеждаш...

                    Винаги царуваше едно спокойствие, една приятна монотонност, оформила балканджията. Една увереност в себе си. Но този свят винаги беше съпътстван и от веселието. Едни се занимаваха с иманярски истории, други постоянно си търсеха работа в дворовете на трети, да се почерпят с някоя чашка или буркан за чужда сметка, или да правят нещо, ей така за спорта.. Живееха си с жълти стотинки. Четвърти, които разполагаха с коли, периодично ходеха до града да снабдяват с най-нужните стоки и да се конкурират с магазинерката, ей така, за да се гради капитализма..Цигари, тор, препарати, лопати, захар (за ракията разбира се), капачки (за родната индустрия от компоти). Други пък играеха табла или шах на бостана, под жаркото слънце (по-добре от колкото под устите на жените), обръщаха шишенца и единствената прохлада идваше от парцала дето си бяха наметнали на главите като някакви забрадени женици....Голяма работа, ако някой ред с боб не бил посят. Ще каже на жената, че лошо било семето, времето и затова не станало. Ако пък много го намели тя, все ще обере нещо тихичко без да бъде видян от чужд ред. Сега не оставайте с грешно впечатление, че са мързеливи хора, това се случваше рядко. Иначе имаше и такива, които на повече от осемдесет години, а с реколтата цяла рота изхранваха...

              Впрочем рядко ще чуеш хората да обсъждат последните новини. Кой да ти ги слуша...Въпреки това социализма, преходът, приватизирани отдавна неща, царизма, русофилството-русофобствто се повтаряха и повтаряха най-редовно. Може би за да се осмислят по-добре, да се направи правилна преценка...Майтапя се, просто на тези теми ставаха най-големите скандали, а и всеки обичаше да показва какво знае, а те рядко научаваха нещо ново. Сигурно след тридесет години чак щеше да стане на въпрос нещо за глобализацията.

            -Една нощ като ми се доходи до тоалетната,смесени нужди и излизам. Навън мрак, а тя в края на двора. Отивам , влизам и тъкмо почвам да върша аз работата и чувам свистят чакали. Нали знаете че моята къща в края на селото и те влезли помиярите му вътре в двора. Свистят около тоалетната, а аз накъде?! И както не ми се ходеше много по голяма нужда, така оголих дупе от страх...Разхлабителни, чайове, ряпа да ядат. Какво им стана на края не знам, замириса ли им, червата ми ли ръмжаха по-страшно от мечка, ама си отидоха. И тогава ей такъв спринт ударих от тоалетната до къщата, смятай и негрите по олимпийските игри  не могат да ме настигнат.

               Тази внушителна история и още няколко накараха Французинът да започне да си води дневник за местните:

                     И когато света се кърти от притеснения, когато милионерите губят парите си, хората имотите си,балканджията все така беден като преди обръща чашката и казва ,,И по-зле може да е,, или пък ,,..Здраве да е,,. От приказките му разбирам, че е изживял толкова много очаквани и неочаквани трудности, че винаги намира начин да се справи. Винаги! Това е уникалното в природата му. Понякога си мисля, че ако страните ни изпаднат в някаква огромна икономическа депресия, разорение, ние ще се принудим да живеем като местните тука. Но не смятам това за лошо, защото дори сред богатите хора рядко виждам това спокойствие и усмивка....Може и като животните да станат. Ден за ден да живеят. Само за храната и водата (някои и за ракията) да мислят, но ще си го имат. А друго може и да не  трябва.

                Не знам дали от солидарност към природата или от икономична гледна точка, но тези хора са безкрайно изобретателни и функционални само с една вещ. Например един вестник може да се използва от половината село като информатор. Може да се използва като покривка, постелка, шапка, тоалетна принадлежност, кесия, фуния...Дъски прибирани от всякакви места се изпозлваха за направа на колове и ремонти, стари парцали се накъсаха за въжета,едни и същи  пластмасовите шишета се пълнеха с ракия и вино година след година...

                   Но всички тук са едно кълбо от емоции. Това е Балканджията. Умен по природа, понеже някои от тях знаеха повече от  родни механици, агрономи, биолози...(просто им трябваше за да оцеляват),адаптивен, закърмен от свободния дух, който винаги е упорствал на здравата плесница на бащата. Поне така разбирам историите им, колко бой са яли при всяка бела и идея с която им е хрумвала и са се захващали. И това не ги е спирало. Една фигура, която е събрала в себе си всичките крайности на човешката душа. Понякога може да е консервативен до толкова, че поговорките от забравени времена, да ги следва като роб повелята на господаря си. Още по-трудно му е да приема акъл от чужденци, особено някои съвременни решения. Стават обаче безкрайно либерални и отворени за чужди предложения на маса.. Може да се довери изцяло и само на мисленето си, което може и да не го отведе много далеко (зависи върху какво е размишлявал)..Фигура от която не знаеш какво да очакваш. Жив човек на изкуството. Изкуството на живота. Може да те научи на много, независимо за какво, ала може и самият той да има нужда, макар и да не си го признава....Във всеки случай онази блага усмивка, онзи хумор, основа на шеги за несгодите на другите или на самия него си е най-характерната му черта. Хумора за самата тежест на живота. Хумор осмиващ самия него и въпреки това да не се срамува да бъде това което е.. Той ще осмее пиянството и пак ще се почерпи. Ще осмее безкрайните пречки в ежедневието(счупена кола, лоша жена, къща с нужда от ремонт или дори нужда от копаене на нова септична яма-тоалетна), нищетата ( да караш на хляб, сланина, лук и постоянно да задлъжняваш с по два-три лева на продавачката). Ще се смее на всичко това, знаейки че живее в същата тази трагикомична история. Но какво по-хубаво от това да живееш именно в един свят, в който бремето се възприема с усмивка. Ако и хората на запад намираха повече рационални и иновативни решения в кризата, вместо да реват за преголемите си заплащания. Преголеми ги наричам, защото разбрах че местните живеят с много по-малко, а все пак оцеляват и се веселят.

            А отношенията му с хората?? Особено с непознати чужденци и страници. Или ще ги изпитва непрекъснато, ще спи с едно отворено око, което непрекъснато ще бди, ще слага препятствия през странника, само за да научи нещо за мисленето му. Или това, или ще го покани на маса, ще му сипе от това което пие и яде. Ще сподели като с брат. Тука въпроса е на лични убеждения и най-вече първо впечатление На мене слава бога ми се случи второто. Разказаха ми за един немец, на който се случило първото. А тука има запалени русофили...Германецът си заминал в началото на втория месец. Търсел съдии, адвокати, полиция да подплаши местните, които непрекъснато го будили когато спал, го карали да ги черпи на аванта или му задигали по някоя вещ докато му гостували без той да види, а чак след дни като не я откривал се досещал. Родните служби обаче поради липса на доказателства и свидетели, най-вече и липса на итерес, все му обяснявали че не били в положение и възможност да му помогнат и накрая чужденецът си заминал.

              А колко е променлив Балканджията...От усмихнат веселяк, до кисел и суров. Зависи на кое ниво в йерархията се чувства, защото тя определено съществува. Леко комплексиран, той често би отправил укори и дал акъл на по-млади. А ако забележи непохватност в някой, особено в областта дето много го бива, веднага ще започне да намила. Как ставало, що било. Тука може да се появи неговата жена, често и негова господарка, която ще започне да нарежда на балканджията, а той ще я слуша, слуша, ще избяга да се почерпи с приятели или сам с чашката в ръка и ще си легне с червени бузи до своята любима.

Решението му е закон. Казал е че нещо ще стане и става. Иначе....

От Балканджи Велики (Бобо Панонвоки)