Балканджии

               Посвещавам го на неколцина приятели, които сами ще се припознаят.

              Какъв е този наш характер? Балканския, балканджийския или поне които се усещат такива...Нека първо направим една историческа, макар и бледа справка. Докато изтока се е развивал на не знам къде си, а западът е продължавал още на запад (да открива, превзема и експлоатира новия свят). Докато Ренесанс, Барок, Чуми, Империи са се появявали изчезвали...Докато гениални композитори, художници са творели и мрели. Докато златото е било равносилно на подправките, а грамове от тях по-скъпи от цяло племе негри...Докато всичко това се случвало и светът се променял, то Балканите спели тихо и не сладко под шапката на Султана. Периодично се събуждали с някое по-голямо въстание, но спахии, еничари, аскери и интересите на Великобритания и другите Велики сили, бързо ни преспивали с нова доза съставена от : кланета, помохамеданчвания, изселвания, рушене на църкви и села. В това време Русия ковяла славянската си политика, жадно облизвайки се за териториите ни и още по-жадно глъщайки всяка вълна от изселници. Нейни и западни агенти обикаляли манастирите, прибирали тонове книжнини, оставени от векове, които съхранявали спомена за толкова великата ни държава, че дори и вие не може да си представите(то вече и не може, понеже всичко скрито-покрито)...И през цялото това време, множество от нашия, а и околните народи (гърци, сърби...) се спотайвало из кръчми, из малките си махали, закътани балкански селца, в малките едноетажни, почти жалки спрямо западните катедрали, църквички и най-вече може би, близо до казана.

                  Красивите, китни, сгушени сред гори и планини българки села..Скрити от чужди очи. Само червените керемидени или тиклени покриви се показваха измежду короните на дърветата..Така е било...Сега половината къщи стояха оставени на произвола на съдбата, готови да бъдат заменени от плевелите, а в другата половина се наместваха последните останали селяни и разбира се...Те. Чужденците! Нещо просто ги дърпаше насам. Може би диващината ни, жълтите и изпадали зъби в устата на старците или просто евтинийката. От няколко дни в едно село един французин се опитваше да научи български. И намери къде?! В кръчмата-истинско училище... Всичките балканджии вътре обръщаха вечер чашки и тръгнеха ли да му приказват, плюс местния диалект, езика на който го учеха силно се различаваше от този учен в училищата. Даже повече се доближаваше до френския. И именно тази близост между френския и пияния български език създаде близост между местните и французина..Вечер весели, засмени, особено ако ги почерпиш, сутрин кисели, работачи.

             Когато им отиваше на гости, винаги го предизвикваха..Слагаха му от най-лютата българска храна: люти чушки, ракия. Сипваха му боб и зеле, армеена чорба, супа от агнешки дреболийки или шкембе. Все едно искаха да му покажат екстремността на родната кухня. Не знам дали биха я побратимили с мексиканската, но първите пъти французинът много се озорваше. Е, когато му слагаха салата или баница му ставаше по-леко, но въпреки всичко трудно привикваше.

                Още по-трудно му било да свиква с начина на живот, който доближавал този на Робин Зон Крузо..Имали нужда от ремонт къщата или си го правиш сам или търсиш помощ от съселяните. За майстори дума да не става, кой ще ти дойде до тук. Пари не се плащат, нали са съселяни, дружба, взаимопомощ трябва да има. Сега по някое шишенце, почерпка, обяд нещо не вреди никому да им дадеш. Магазина почти не работеше а и не предлагаше голямо разнообразие от продукти. Почти никакво, понеже повечето неща си оставаха на рафтовете..На запад хората изкарваха пари, които даваха за своите нужди. Тука хората пари почти не изкарваха, а труда им директно отиваше за нуждите им. Переш си дрехите на ръка, някои дори си правеха сапуните. Лятото си загряваш вода в черен бойлер, оставен на слънце. Вода си вземаш от герана. Повечето храна може и сам да си я произвеждаш...

                    Винаги царуваше едно спокойствие, една приятна монотонност, оформила балканджията. Една увереност в себе си. Но този свят винаги беше съпътстван и от веселието. Едни се занимаваха с иманярски истории, други постоянно си търсеха работа в дворовете на трети, да се почерпят с някоя чашка или буркан за чужда сметка, или да правят нещо, ей така за спорта.. Живееха си с жълти стотинки. Четвърти, които разполагаха с коли, периодично ходеха до града да снабдяват с най-нужните стоки и да се конкурират с магазинерката, ей така, за да се гради капитализма..Цигари, тор, препарати, лопати, захар (за ракията разбира се), капачки (за родната индустрия от компоти). Други пък играеха табла или шах на бостана, под жаркото слънце (по-добре от колкото под устите на жените), обръщаха шишенца и единствената прохлада идваше от парцала дето си бяха наметнали на главите като някакви забрадени женици....Голяма работа, ако някой ред с боб не бил посят. Ще каже на жената, че лошо било семето, времето и затова не станало. Ако пък много го намели тя, все ще обере нещо тихичко без да бъде видян от чужд ред. Сега не оставайте с грешно впечатление, че са мързеливи хора, това се случваше рядко. Иначе имаше и такива, които на повече от осемдесет години, а с реколтата цяла рота изхранваха...

              Впрочем рядко ще чуеш хората да обсъждат последните новини. Кой да ти ги слуша...Въпреки това социализма, преходът, приватизирани отдавна неща, царизма, русофилството-русофобствто се повтаряха и повтаряха най-редовно. Може би за да се осмислят по-добре, да се направи правилна преценка...Майтапя се, просто на тези теми ставаха най-големите скандали, а и всеки обичаше да показва какво знае, а те рядко научаваха нещо ново. Сигурно след тридесет години чак щеше да стане на въпрос нещо за глобализацията.

            -Една нощ като ми се доходи до тоалетната,смесени нужди и излизам. Навън мрак, а тя в края на двора. Отивам , влизам и тъкмо почвам да върша аз работата и чувам свистят чакали. Нали знаете че моята къща в края на селото и те влезли помиярите му вътре в двора. Свистят около тоалетната, а аз накъде?! И както не ми се ходеше много по голяма нужда, така оголих дупе от страх...Разхлабителни, чайове, ряпа да ядат. Какво им стана на края не знам, замириса ли им, червата ми ли ръмжаха по-страшно от мечка, ама си отидоха. И тогава ей такъв спринт ударих от тоалетната до къщата, смятай и негрите по олимпийските игри  не могат да ме настигнат.

               Тази внушителна история и още няколко накараха Французинът да започне да си води дневник за местните:

                     И когато света се кърти от притеснения, когато милионерите губят парите си, хората имотите си,балканджията все така беден като преди обръща чашката и казва ,,И по-зле може да е,, или пък ,,..Здраве да е,,. От приказките му разбирам, че е изживял толкова много очаквани и неочаквани трудности, че винаги намира начин да се справи. Винаги! Това е уникалното в природата му. Понякога си мисля, че ако страните ни изпаднат в някаква огромна икономическа депресия, разорение, ние ще се принудим да живеем като местните тука. Но не смятам това за лошо, защото дори сред богатите хора рядко виждам това спокойствие и усмивка....Може и като животните да станат. Ден за ден да живеят. Само за храната и водата (някои и за ракията) да мислят, но ще си го имат. А друго може и да не  трябва.

                Не знам дали от солидарност към природата или от икономична гледна точка, но тези хора са безкрайно изобретателни и функционални само с една вещ. Например един вестник може да се използва от половината село като информатор. Може да се използва като покривка, постелка, шапка, тоалетна принадлежност, кесия, фуния...Дъски прибирани от всякакви места се изпозлваха за направа на колове и ремонти, стари парцали се накъсаха за въжета,едни и същи  пластмасовите шишета се пълнеха с ракия и вино година след година...

                   Но всички тук са едно кълбо от емоции. Това е Балканджията. Умен по природа, понеже някои от тях знаеха повече от  родни механици, агрономи, биолози...(просто им трябваше за да оцеляват),адаптивен, закърмен от свободния дух, който винаги е упорствал на здравата плесница на бащата. Поне така разбирам историите им, колко бой са яли при всяка бела и идея с която им е хрумвала и са се захващали. И това не ги е спирало. Една фигура, която е събрала в себе си всичките крайности на човешката душа. Понякога може да е консервативен до толкова, че поговорките от забравени времена, да ги следва като роб повелята на господаря си. Още по-трудно му е да приема акъл от чужденци, особено някои съвременни решения. Стават обаче безкрайно либерални и отворени за чужди предложения на маса.. Може да се довери изцяло и само на мисленето си, което може и да не го отведе много далеко (зависи върху какво е размишлявал)..Фигура от която не знаеш какво да очакваш. Жив човек на изкуството. Изкуството на живота. Може да те научи на много, независимо за какво, ала може и самият той да има нужда, макар и да не си го признава....Във всеки случай онази блага усмивка, онзи хумор, основа на шеги за несгодите на другите или на самия него си е най-характерната му черта. Хумора за самата тежест на живота. Хумор осмиващ самия него и въпреки това да не се срамува да бъде това което е.. Той ще осмее пиянството и пак ще се почерпи. Ще осмее безкрайните пречки в ежедневието(счупена кола, лоша жена, къща с нужда от ремонт или дори нужда от копаене на нова септична яма-тоалетна), нищетата ( да караш на хляб, сланина, лук и постоянно да задлъжняваш с по два-три лева на продавачката). Ще се смее на всичко това, знаейки че живее в същата тази трагикомична история. Но какво по-хубаво от това да живееш именно в един свят, в който бремето се възприема с усмивка. Ако и хората на запад намираха повече рационални и иновативни решения в кризата, вместо да реват за преголемите си заплащания. Преголеми ги наричам, защото разбрах че местните живеят с много по-малко, а все пак оцеляват и се веселят.

            А отношенията му с хората?? Особено с непознати чужденци и страници. Или ще ги изпитва непрекъснато, ще спи с едно отворено око, което непрекъснато ще бди, ще слага препятствия през странника, само за да научи нещо за мисленето му. Или това, или ще го покани на маса, ще му сипе от това което пие и яде. Ще сподели като с брат. Тука въпроса е на лични убеждения и най-вече първо впечатление На мене слава бога ми се случи второто. Разказаха ми за един немец, на който се случило първото. А тука има запалени русофили...Германецът си заминал в началото на втория месец. Търсел съдии, адвокати, полиция да подплаши местните, които непрекъснато го будили когато спал, го карали да ги черпи на аванта или му задигали по някоя вещ докато му гостували без той да види, а чак след дни като не я откривал се досещал. Родните служби обаче поради липса на доказателства и свидетели, най-вече и липса на итерес, все му обяснявали че не били в положение и възможност да му помогнат и накрая чужденецът си заминал.

              А колко е променлив Балканджията...От усмихнат веселяк, до кисел и суров. Зависи на кое ниво в йерархията се чувства, защото тя определено съществува. Леко комплексиран, той често би отправил укори и дал акъл на по-млади. А ако забележи непохватност в някой, особено в областта дето много го бива, веднага ще започне да намила. Как ставало, що било. Тука може да се появи неговата жена, често и негова господарка, която ще започне да нарежда на балканджията, а той ще я слуша, слуша, ще избяга да се почерпи с приятели или сам с чашката в ръка и ще си легне с червени бузи до своята любима.

Решението му е закон. Казал е че нещо ще стане и става. Иначе....

От Балканджи Велики (Бобо Панонвоки)

Огнена трева

Кратко обръщение. Следващият разказ е написан извън всякакви граници и съображения. Излята е крайността и яростта, искреността и прямостта. Надявам се да ви хареса.

Разединявай, унижавай...Разделяй и владей. Покорна глава, сабя не я сече. Кротувай и ще живееш. Тези максими се пръскаха из масите на неизвестен народ, тъй както из нашия. И тези маси, и тези хора живееха често във страх, несигурност и знанието че нищо не зависи от тях, че контрола над тях е нужен, че ,,по-малкото зло,, е най-доброто. Очите им редовно се замазваха от лица, които уж представяха интересите им. Едни представяха интересите на бедни, други на богати, трети на крайни. И тези лица на пръв поглед се бореха за избирателите си, а всъщност на скрито поделяха си ролята от сценария, който заедно бяха изградили. И истината беше че всичките тези лица играеха заедно, не един срещу друг. Играеха с целта да разделят хората, да ги убеждават в някакви изкривени идеи. Да им обещават, да не изпълняват и да пречупват чувството у хората, че те трябва да имат....нормален живот!

А тези които вдигаха глава, малцината, бързо бяха омаскарявани, унищожавани, забулвани от лъжите на медиите, пречупвани от страха. Саможертвите им оставаха невъзпяти, а очите на хората се пълнеха със страх и мисълта ,,То хубаво трябва да се противопоставим, ама няма да съм първия...,,.

Въпреки това бавно осъзнаваха системата която им бе отредена. Че като овце трябва да бъдат ,,управлявани,,. Че беше смешно да се питат периодично ,,кой да ни управлява,,. Как някой ще управлява народът? Той е господар на държавата. Тя е за него, законите са за него, не против него! Избраниците му са негови слуги, не господари, ала именно като царе са държаха. И уж в угода и служба на избралите ги, приемаха решения, които само пречеха.

И един ден! Когато чашата преля, когато гнетът натежа толкова че не се носеше и когато страха беше заменен от гняв и омраза. Когато сърцата бяха стаили достатъчно, очите видели, разума проумял, че робът не си подсигурява нищожното, но спокойно съществуване, а само си гарантира, че яремът ще става по-тежък и увит около врата му...Тогава избухна, като една вълна недоволството, омразата!

Ако клюката, болестта се разпространяваха бързо, то вестта за отмъщение още повече. Достатъчно беше в един град, група хора пострадали от своеволията на местни големци да го нападнат и в омразата си да го насекат. От там пример взеха и други, новината се пръсна....Всичко беше на кантар, защото факелът беше запален, но не се знаеше щеше ли да достигне барутът. Хората щяха да чуят, но дали щяха да си кажат, че времето е настанало или че ,,..Нека изчакам всичко да свърши и да погледам сеир,, Но както не бе се случвало никога, излязоха маси на протест, целта една ,,Невинни са отмъстителите,,-и невинни бяха. Защото нима биха те обвинили че браниш честа си, семейството си, дома си, от хора които си мислят че имат контрол над тебе, които го управляват с насилие и страх. Едни излязоха на протест, други се събраха и сами си потърсиха сметките с оръжие в ръка...

Времето на прогледналите слепци беше дошло. Настъпиха часовете на възмездие.. Настъпи кърваво възмездие.....На първо се събираха да протестират пред банки и полицейски групи биваха изпращани за да следят за реда. Но масите се увеличаваха, скандиранията ставаха все по-силни и крайни. Знамена, лозунги..Някои групи тръгваха настървено, но полицаи ги спираха, отблъскваха..Телата се сблъскваха с щитовете, разярените лица с искрени очи търсеха невестулските погледи зад шлемовете. Търсеха обяснение за действията им. Търсеха отговор,кога полицаите щяха да свалят щитове, да ги обърнат, да разберат че те пазеха собствените си поробители. Неколкократно протестиращи се опитваха да пробият, хвърляха камъни, сълзи на майки, оставили децата си без дом, отнет от заемите потреперваха редиците им. И веднъж, жандармерист, беше пратен да пази банка, от която преди години бе взел заем. Заем от който му побеляха косите, разтрепереха краката. Сега той пазеше онези дебели гуши, които с ехидна усмивка го гледаха как обрича живота си, а след това му вземаха всичко. И той ги пазеше?! Проумя го, с разтреперан поглед гледаше колегите си, протестиращите и в следващия момент...

-О, хайде де!-изрева, тресна щита в земята, хвърли палката, отдръпна се. Той нямаше да спира повече протестиращите хора, които си търсеха правото. Дълга му беше към тях, не към крадци. Колеги го видяха, спогледаха и веднъж робската психика като беше премазана, хвърлиха своите щитове и те, а тълпата се спусна към входа на банката, необезпокоявана. Само очилата и пребледнели лица, на банкери и служители зееха през прозорците.....До минути захвърчаха бюра и документи. Отмъщението започна в най-пълната си форма. Отмъщение което никой не можеше да очаква от спокойните мравки, от тези слуги на корумпирани интереси. Тези мижитурки сега бяха изкарали цялата си таена омраза, смазала страха, докарала ги до лудост, до мисълта, че ще е или победа или нищо. Друго не биваше да се допуска. Това отмъщение изскочи от нищото. Властващите постоянно се опитваха да насъскват хората едни срещу други, да ги разединяват, да им замазват очите, да ги карат да се страхуват и да се чувстват нищожни....но се провалиха! Дойде време да се смажат паразитите.

Нападение последва и в други банки. Примерът се пое и от други полицаи, жандармеристи. Хората се усетиха като един народ, че живеят един живот, че страдат от едни и същи проблеми и желаят едно и също.....

Но най-сладка бе разправата пред Правителствената сграда. Вътре като мишоци, бързо докарани с цели конвои военни се укриваха ,,народните избраници,,...Телефоните им горяха от обаждания, защото всичките изроди с които си имаха вземане-даване, с които бяха изградили своята мрежа на терор,манипулация бяха погнати. Медиите не отразяваха, защото самите им репортери и централи бяха нападнати. Хората нападаха повсеместно, на всякъде всеки един лихвар, бияч, човек на властта, банкер...всички които им утежняваха живота толкова дълго. Тогава няколко депутати видяха през прозорците.....бесила, подготвени за тях. Бесила с хора на тях. Техни колеги, хванати по пътя. Но как? Нали армейски конвои ги пазеха. Но войниците нямаше да стрелят срещу собствения си народ, та те бяха част от него. Просто се отдръпнаха и оставиха хората да си свършат работата. Революцията беше повсеместна

,,Вие сте следващите,, ,,От там живи няма да излезете,,...-крещяха гласовете навън, тълпата се роеше като кошер, а вести за нападнати централи заприиждаха непрестанно. Империята на омразата, на онзи 1% рухваше!!!! Не можа да спре проглеждането на хората и това ще му коства всичко...Големите имения бързо пламнаха, колите им също. Решиха да се противопоставят. Този 1% имаше около едни 20% от зомбита. Зомбита които бяха излъгали, че ако бъдат с тях, не зависимо дали с десни,леви, зелени, сини...че ще спечелят нещо, че ще живеят по-добре. Сега тези проценти се готвеха за контраудар. Хората трябваше да се изправят срещу себе си. Дано разума го прекратеше.

,,До кога ще ви лъжат, че печелите от тях! Нима се радвате да виждате как другите страдаме. Нима нямате солидарност към ощетените, които искат своето отмъщение? Които искат своето възмездие...Вие имате братя и приятели сред нас. Ние сме с вас. Нима няма да живеем всички по-добре ако сме едно, ако сме заедно? Не ви омръзна да ви Лъжат. Не ви ли омръзна да ви предлагат по-малкото зло, да се редуват едни и същи, с едни и същи номера. Знаете го! Те ни разделят, те ни изтощават, изпиват силите и гонят приятелите ни.Ние започнахме борбата, подкрепете ни и няма кой да ви търси сметка, че сами ще си вземете това, което ви се полага. Достойнството на свободни хора!....-очите се напълниха със сълзи, защото истината нямаше как да бъде забулена. Тя просто искаше и излизаше наяве. Зомбитата, заблудените започнаха да се усещат, когато видяха искреността в очите на събратята им излезли срещу властта. Чистотата на чувствата и желанието им за свобода ги обзеха. И тогава знамената с лозунги и абревиатури на крадливи партии паднаха, шапки, свирки, фланелки бяха захвърлени. Народът си е народ и не бива да се дели! И в цялата страна, хората настроени едни срещу други застанаха рамо до рамо в борбата.

Бесила изникваха като гъби пред именията на задкулисни играчи, които въртяха пари в подземния свят...Миговете, в които всеки ги знаеше, но нищо не правеше и само с наклонена глава мълчеше за злодеянията им бяха преминали. Ако съдът не можеше(не искаше) да се разправя с тях, хората щяха. Но наистина пътя до тях беше постлан с тела. Никой не си даваше кожата без кръв. Но дори едни да падат, други остават и продължават!! Виковете тресат зидовете на частните замъци и няма отстъпване назад. Мускулестите тела на пласьори и лихвари паднаха под ударите на хилавите, но безбройни ръце на хората и биваха прекършвани от гнева. Бесила и пред къщите на банкови собственици. Гаражите им носове висяха, а в джобовете им умишлено натъпкани с пари. Да се знае, че заради лакомията им ги обесиха и че парите не могат да ги спасят..

Нощта беше потресена от пламъци и викове. Небето замътено от пушеци...Една по една сградите на администрации, партии, управления падаха под нападенията на събралите се тълпи. Хартията в която всеки човек беше записан като данъкоплатец, като длъжник,като глобен, като провинен биваше изгорена. Тази хартия с тези закони, които уж трябваше да служат на хората, а само разваляха животите им биваше запращана в миналото. А огромни лозунги като ,,Народът е властта,, ,,Народът отсъди...,, се издигнаха и разпростряха по етажите. И духа на свободата караше всеки страдалец да прогледа, да желае възмездие...Дори когато религиозните институции, слуги и подлоги на политиците, започнаха да молят и разпореждат за мир и спокойствие, да няма кръвопролитие, никой не се вслуша в платените им думи. ,,Поискай и ще ти се даде,,- хората поискаха и ще си го вземат. Възмездието!

А накрая стената се пропука. Там където депутатите влизаха, за да коват законите на своята робска система, където договаряха своите сделки и от където замазваха очите на хората и унищожаваха надеждите на избирателите си...Там сега с факли и подръчни оръжия в бяг и бяс навлязоха хората. Маси, пейки, врати, всичко се изкъртваше, хвърляше, потрошаваше. Нямаше какво да се пази, щади. Цената му не представляваше нищо пред желанието за възмездие.. Нямаше нужда и един камък да остава на мястото си, за да не напомня нищо за това тъмно време което се отхвърляше в сегашния момент. А побелелите лица на дебелите управници бягаха като сенки във всякакви посоки, но биваха застигани един по един, смазвани от юмруците на мъстта, на безчетните хора, търсещи отмъщение за умрели в нищета бащи и майки и избягалите в чужбина роднини и приятели.....Плакатите на партии бяха събирани, запалвани. Жалките мутри на тях се затриваха, боите се разтичаха и от тях оставаше само пепелището. Залите им срутвани до основи, местата където сядаха изгаряни в огньове като древни ритуали! И в целия този хаос се усещаше, как хората се отърсваха от ярема, как в пепелището си проправяха път към светло бъдеще на равенство и братство.

Утрото осъмна в кръв, в пламъци...Прочистващи и възвеличаващи нови години, различни..

                                             Не е Африка.....А България!  

                 ,,И това къде е ....някъде в Африка сигурно?,,-изсцепи ми насреща германецът, когато му обясних за някои проблеми в страната ни на чаша. Нашата родина България, в Африка??

            В първия момент бях възмутен. Ало! Най-старата европейска държава, спасителка на Европа, кирилицата, богомилството...Не е като да не сме оставили нещо покрай себе си, да се знае че сме част от Европа, но явно човекът нямаше обща култура. Или просто следва принципа на Чърчил, че ,,Европа свършва там, където започват да ядат шкембе чорба,,. Че те и африканците не ядат, защо да сме част от тях?...Постепенно обаче започнах да правя една бавна съпоставка с тази Африка и нашата ,,европейска България,,. Имаше няколко прилики.

Та ядосах се на думите му, защото нашите медии упорито ни информират кой бил убит в Германия, каква катастрофа станала някъде из Бавария или където и да е из Централноевропейския масив. Съобщаваха ни за решенията на техните президенти, канцлери и прочие, а за нас явно дума не се обелваше, че даже и географското ни положение да не знаят. Впрочем те за география чували ли са? А обща култура? Та някои в България не спират да се тупат в гърдите и да викат ,,В Европейския Съюз сме...,,. И какво щастие е за тебе, като даже не те знаят че си там

Не бях ходил в Африка, просто не ми се беше отдала възможност в зелено...Може би както и на африканците рядко се отдава. Отвори ми се парашута да замина обаче за Франция. Къде по делови работи, къде на разтуха. Ако живеех в София, сигурно нямаше да ми се стори чак толкова различно. Натоварено, пълно с хора от различни националности...Е нямаше ги панелките-факт! Но, както казах, ако живеех в София. Аз съм си от провинцията и там работата е много по-различна.

Щях да бъде в Бордо, една от перлите на Франция. Разходих се из старата част на града и останах попарен. Хората се грижеха за къщите им, макар на векове, които се извисяваха на високо, а не като в Търново, където след време старините ги заграждаха с обезопасителни ленти и чакаха да паднат, а други си стояха с килнати покриви и подути кирпичени стени...Е да, старите си къщи оставяхме да паднат, ала пък високата ни класа(разбирай ъндърграунд обществото) строеше замъци стил възрожденски къщи. И сигурно след десетилетия, техните изродски къщи, смесица на възрожденско и съвременно строителство, които никога не можеха да бъдат достояние на архитектурата през възраждането, щяха да се обявят за паметници на културата..Но както и да е. Отседнах в хотела и улиците ме зовяха.

            Факт е че във Франция имаше много негри и се запитах, французите не са ли ги разпитвали за нас българите, съвсем информативно, в коя част на родния им континент се намираме? :D Чудех се и самите негри, ако видеха българин, не го ли поздравяваха, не го ли потупваха по рамо и защо не му казваха ,, О, братко по континент!,,-знам ли, или нещо подобно.  Има не малко българи емигранти, но и много български роми емигранти. Сигурно и те се обиждаха, защото произлизаха от индийска каста, та да бъркаш родната им Азия с Африка...как би могъл!? :D

            Но както и да е. Известно ми беше че големите магазини на града, бяха пълни с храни-боклуци. Гумени домати, с желатирана вътрешна част, краставици, дето ставаха за истински саби... Търсех пазар като тези в нашите градове. Плодовете наредени, бабите и дядовците до тях или поне едри, мустакати мъже, които наподобяваха изцяло Бай Ганьо, но знаеш че със сигурност те ще да са отгледали зеленчуците които ще купиш и ще са ги отгледали, както са го правили техните дядовци и баби.Едвам намерих градския пазар, но за мое най-голямо съжаление и тука продуктите не представляваха нещо по-нормално...Слава богу не се бяхме осъвременили и побратимили с ГМО-то, толкова колкото европейците и не бяхме заменили зеленчуковите градини и старите къщи с имения и райграс. Все още имаме този навик, сами да си произвеждаме някои блага-поне някои от нас. Тука трябва да намеря и справка с африканците. Може би при тях повечето хора сами си произвеждат храната,предвид факта че масово живеят в селца от няколко колибки, няма заводи и магазини и основната им грижа е храна.

            Няколко дни почивка от шума в България. Кой шум? На заводи-не. На коли-не..На хорска глъчка-че ние се обезлюдяваме, не. На политиците-О,о,о,о да! Големи бъбривци. Каналите не спират да ги излъчват, да цитират и прецитират всяка тяхна дума и израз, най-често безсмислени. Медийни звезди! Преждевременно се запознах с един негър.Не запомних от коя страна е дошъл, но се досетих че както в Африка, така и в България страдаме от синдрома на комплексираните властолюбци. Ами да! Такива са...А африканските държави най-често е бил или е някой диктатор, управляващ вече четвърто десетилетие, с болни амбиции, военни зад гърба,а в България една тумба олигофрени, дето си подават топката, играят театър за пред хората, всички ги мразят, но винаги са в управлението. Сменят цветове, имена, но пак са в него-големи паразити, няма отърване!! И разбира се, страданието на хората от властта им. Това е общото. В Европа всичко беше по-добре замаскирано и се усещаше по-малко.

            Намерих една българска компания в една кръчма. Бързо се присламчих. Бяхме обърнали няколко чаши, приказката ни все ни връщаше на България. Каквото и да струвахме, каквото и да правехме, все там ни връщаше. Дали с лошо, дали с добро очите ни все към България гледаха. Групата бяха основно хора отишли временно на гурбет, да изкарат някой лев. Така вече втора година. Бяха се отърсили от някои балкански маниери, но явно затова се бях намерил аз...да им припомня малко. И по едно време, приказката стана толкова силна, така се развълнувахме, че станахме и запяхме..Колкото гърло имахме, каквито песни се досещахме за България. Ако си у дома, никога няма да се хванеш да го правиш, но тука явно атмосферата те потискаше и човек умираше за нещо родно. Пяхме, пяхме, вървяхме по улиците, лашкахме се по тротоара, че чак обирджии, наркомани и сводници, които се намираха в огромно количество по нощните улици ги беше страх от нас. Учили сме за обръщения към нас от вида ,,тъмен балкански субект,,...Ама колко страшни да бяхме не знам. Просто озвучавахме и разведрявахме с наши песни, тесни и мрачни улички, в които обикновено се чуваше само агонията на хора, пропаднали и отчаяни. Слава богу полиция не ни прибра, а ние се прибрахме всички в един апартамент, на човек от компанията, където се почерпихме още малко и заспахме.

            Разгледах забележителностите около Бордо-на карта и в Интернет. Тогава си набелязах и кои да посетя. Не знам дали знаете, но в Европа, ЖП-транспорта е уважаван транспорт, желан от всяка класа. Някои които си мислят, че той е подобен на състоянието на родното БДЖ, сигурно ще си кажат ,,Ами на хората сигурно им е омръзнал подредения и спокоен живот, та копнеят за една такава дивашка емоция, която те връща назад..,,. Не! Техните гари, влакове и работници с железниците просто са много по-различни. За пример тоалетните. По нашите гари има такива нужници, че в някои няма дори казанчета. Просто една кофа и една мивка, цялата в кир и мръсотии. Да не говорим за състоянието на плочките. Добре че са европейските фондове, че да ги осъвременят малко, ама пак си миришат така зле . Просто ,,защо да пикая където му е мястото, като мога и в ъгъла,,-си казал някой в тоалетна на БДЖ. А влаковете им. Няма лашкане, няма тесни коридорчета и страх че видиш ли влака може да тръгне преди да слезеш. Лоша миризма, обилно потене през лятото и гъчканица сред чантите с яйца и домати на някоя баба-също липсват. Та с такъв влак отидох до едно село, там до известна за окръга крепост. Имам страст към археологически обекти и изобщо паметници на културата.

            И Европа е преживяла опустошителни времена като нас. И въпреки това когато отиваш да видиш една крепост, виждаш крепост! В България имаме една баба Вида, един железобетонен Царевец, стените на който, просто за декорация са покрити с камъни, няколко крепости от по два по-добре стърчащи зида като Калиакра и Асенова крепости, Хисарската стена и горе долу това. Масово крепости метър камък над земята. И не само че камъни не останали, ами и като започнат реставриране на крепост, правят я просто за подигравка. Понякога си мисля че е умишлено. Бетон, железа, бетон железа и чак тогава камъни. Явно все още си мислят че строим някой завод през социализма....Кога ли и нашите замъци ще заприличат на тези във Франция?

            Но впрочем какво ми се хвалят европейците... Питайте англичаните огромната им империя, дали не е изградена от костите на негри и индийци. От костите на милиони хора, захвърлени в робство по плантациите. Сега гузно говорят за световен мир, получили каквото са искали от кръвта на другите народи. Подобна е историята и на Франция, Испания..А поне знам, че нашата България, която може да не представлява нищо особено, не е изсмукала и капка кръв от друг народ. Но хайде моля ви, те са европейци, а ние сме дивите....

            На връщане се отбихме в Германия. Пред нея наистина си представлявахме една ,,Африка,,...много мои съграждани работеха  като в колония в тази страна. Разбира се в по-добри условия от предлаганите в родното племе(селище). Е поне си пийваха повечко бира, макар според историите им закъсненията и наполовина свършената работа, които у дома бяха вдигнати на пиедестал, тука да бяха анатемосани от всякъде. Пътищата им бяха перфектни, не като нашите- домакини на offroad, но пък ги нямаха бабите и дядовците с щайгите плодове и зеленчуци, от които можеш да си купиш нещо домашно на прилични цени. Няма заядливи таксиметрови шофьори, часове в чакалните на администрацията, където можеше да създадеш цели приятелства.. Липсваше тази ,,дива,, частица от балканския манталитет, онази тръпка, която по някога караше косата ти да побелее, а друг път да се превиваш от смях. Тука сякаш всичко беше твърде спокойно, твърде сигурно..Твърде много, за да ми се струва нормално. 

            Не знам ние дали сме от Африка или от Европа...А може да не принадлежим към нито едно от двете разбирания за култури и цивилизации..Да сме си една уникална смеска,  шлифовала всичко типично ,,по нашенски,,