вторник, 31 декември 2013 г.


                                                                     Чувство

          -Пешка. Цар. Офицер!-шах! Пенсионери...гроздобери-минали, заминали.
                     Маса, пейки...
сгърчени лица, откършени крила. Чакащи смъртта. Все още не дошла.
          Студ-навън и вътре. В душата, в къщата, в блатата( жаба се замята).И филия с масло залята.
Джобове без стотинки, сметки до небето.
                Мисъл-тлее, плам-отминал. Лампа грее и детенце пее? Небръснати лица, очи искрящи. Пешката помръдва, по дъската дращи.
Спомен идва с мисли тлящи...Братство, идеали, забрава. Измама, борба, път през трудността-стената корава. Сянка на млада жена, песен въртяща, черна мъгла. Двигател пищи, бодливата жега, вой от беди, женска постеля.
Събужда се вече, след спомена блед. Пак е в парка, с шаха, окъсано яке и за гроба еднопосочен билет.
                 Вятър студен, гърбаво тяло. Поглед умилен, лицето покрито с бръчки е цяло.
.........................................................................................................................................................


               Музика! Китара, тамбура-бира и лула. Веещи се клони. Хопа, тропа, виещи тела. Мятащи ръце и усмихнати лица.
Бели врати, звън на китари, отворени очи, а небето синее в разноцветни пастели.
              Дрън-дрън в посоката една, обръща се музиката
в друго след това. Тъга, смях, мисъл и игра...Падащи листа. Дим, постеля, легнали бутилки. Веещи коси, спомени(твърдите костилки).
              Бира- омаяние. Танци- упование. Думи, словоред...Боички, веселба, а накрая берекет.
                     Шарено е някак. Чуваш ли го? Крясък!!! Свобода, танцуващи тела. Пейте песента.
Хванати ръце, красиви шарки-май на петна. Люлеещи звуци, пълни усмивки-ха, младостта!                       Шарени дрехи, сандвичи, баници, картини и книги. Благина, светлина, крилатост- помни ги!
................................................................................................................................................................
              Улица. Сивота-пак лица. Подпухнали очи, навъсени души. Улици изпълнени с дрехи, суета, пари. Май не се търпи. 
              Работа, умора, слепота- NO изкуство, никва свобода! Ред, костюми, магазини. Стоки, злато, гнет, омраза. Сивата пътека, път един. Без залитане в шарения дим. Офис, магазин, ковчег.
                 Телевизор...хипнози, реклами, лъжи-отрова любовта в тебе с плесен покри. Човекът върви. Върви с бомбето, с вестник в ръка. Портмонето-пълно със суха пара. Жената пак вика , детето реве...къде е въжето, къде?!?!

неделя, 29 декември 2013 г.

                                                     Похлупака



             ,,Не е като да не сме се наврели в детска пързалка с малки деца,,-хвалеше се 14 годишен тийнейджър
             ,,Не е като да не си рисувам по чина,,-допълни друг
              ,,Не е като да не бъда с две приятелки цял следобед навън,,-добави и трета
               ,,Не е като да не съм луда.,,-завърши чевърта
            ,,Същински дечица сме. Не ни се расте,,-каза пета
          Дечица?! :
D Защото решавате да направите нещо напълно повърхностно, което свързвате с детинщина, за да можете да изтъкнете ,,детското“ в себе си. Да можете да се представите в друга светлина. Да може да покажете нещо различно. Ама не е. Я кажете, докато правихте дадената ,,детска" дейност, искахте да сложите нещо в ,,детския" си актив или просто го правехте защото ви идваше отвътре. Когато извършвахте дадената дейност, ако сте мислели само дали е детско и дали ще стане, за да напишете че сте дете като статус, то пак сте си същите! Позьори...
          Между другото дечица, ама надолу статуси едва ли не крещящи ,,обладай ме,, или ,,животът ме е изградил, да се боря и да успявам, независимо от пречките му,, :D .
            ,,Не е като да не бяхме на плажа цял ден,,-фундаментално!?!?!? Мале, да се пръснем сега.
              Статусите хвърчаха един след друг. Колко приятно. В очите ти да се набиват някакви писания, които човекът качил така скромно ,,не е като да...,, или засрамено ,,малко аз,, изтъкващи нещо, с което обаче държи да се похвали, изтъкне, да събуди завист може би. Похвали се на приказка. Украси случката с качествата на речта, с шареността на мимиките. Но да подхвърлиш ,,не е като да,, и да продължиш с едно просто изречение. Жалко е! И то за обикновените неща.
             Г-ин Похлупак се чувства ....тъжен....нещастен....весел....влюбен..... Попове пращам да гонят демоните на тези статуси. Да мятат и те виртуални кадила, тамяни и да изгорят корените на това зло, пък барем и своите. Чувството си е чувство, за да се сподели със себе си, да те кара да виждаш смисъл в това което си и желание за борба към това което искаш да си. Чувството се споделя с приятел, оправдава и създава съответните ти реакции и действия. То НЕ се слага за харесвания, за скапани известия.
               ,,Ко ме интересува мнението ти. Така искам, така правя...,,-това не значи че си прав, драги ми Похлупак-,,Има хора които се интересуват, които ми о
пишат да ме питат как съм,,-може би подтикнати от същите безкористни мисли като твоето желание за самоизтъкване, а те за да клюкарят. Г-ин Похлупак. Вие живеете, за да се отбелязвате в статуси, понеже понякога така ми се струва.
                Скучно ти е...прочети книга, свърши работа, помогни на някой за нещо. Светът, хората около нас и самите ние имаме такава нужда от действия, които да не са провокирани от заплащане. Действия, извършени заради самите нас. Ако ли не друго, Похлупак, поне за да не ти е скучно прочети книга, помогни на някой. Защото като цяло, не ми правиш впечатление на голям умник.

                ,,Не мисли за мене, защото вече те....,, ,,Аз може да бъда повалян, но ще....,, .....и какво пак за тебе? Виж сега, Похлупак. Ти някакъв духовен гуру ли си? Или си някакъв доказал се човек (не като киснещ по кафетата или свалящ си лесно гащите, а с нещо полезен за човечеството и природата)... Имаш си виждания, идеи, било ограничени или не. Ами използвай цитати на доказали се личности. Предложи разкази, музика. Сложи нещо, което да не крещи ,,АЗ,, а идеята, чувството което ти изпитваш. Защото не ти си ,,.....силен, защото се изправям след загубата,, а всеки, който се вдигне след даденото житейско предизвикателство. Схвана ли? Не! Може би не обясних добре. Слушай-Не ти правиш идеята, случката и тн., а те тебе. А защо да използваш цитат или песен? Често те носят разнородни емоции и разбирания и дават свободата всеки да открие нещо полезно. Цитирай Ганди с ,,Бъди промяната, която искаш да видиш в света,, вместо да кажеш ,,Аз няма да те оставя, защото не искам и мене да ме оставят,,. Пак ще се разбере, че смяташ, че това което дадеш, това ще получиш. Кажи го по-общо, за да е по-полезно. Иначе просто обясняваш нещо от себе си, което най-лесно ще се попие от клюкарките.
...................................................................................................................................................................
           Похлупак, как е свободният ти живот. ,,Не държа да се доказвам на никой. Правя това което искам!,,- и на кого го казваш. На другите, нали :D. До колко не държиш да се доказваш ти си знаеш.           Похлупак. И ти спасяваш майката природа нали? Ежедневно мислиш и алармираш за проблемите в околната среда. Бориш се и срещу проблемите в твоята страна-политически, икономически. Убеден съм, заинтригуван си от това да помагаш на хората. На негрите, на китайците. Да, ама само на статуси. Давал ли си два лева да купиш кисело мляко и хляб на пенсионер? А предлагал ли си на човек от улицата, ей така да му помогнеш да пренесете нещо? Давал ли си? Осъзнал ли си, че дрехите от порядъка -40, 50,60 и на горе лв. , са дрехи хранещи не хора, а изроди. Че е смешно да вървиш подир марки, да се хвалиш че си дал толкова пари. Че дай ги на пенсионер като ги имаш. Остави ги на майка си и баща си.           Изобщо защитаваш ли някаква идея и познаваш ли, повече от това, което има по статусите ти?
           Виждал съм те из улиците. Стоеше на една пейка. Клюкареше нещо май. Говореше си за нещо. После стоеше забит над телефона ти. После пак повтори същото отново. Май и на кафенце отиде, ама там какво ли друго да правеше. А, да....започна да се снимаш. Вярно. Няма лошо. Снимка, две...десет,двадесет....спрях да ги броя. И на снимките едни физиономии. Вечерта снимката, статуса ,,Страхотен ден. Не е като да не си приказваш с приятелки и да разбереш толкова много истини (брей, благодаря ти ГУРУ. Сигурно и истината за смисълът на живота ще откриеш на кафенце). Малко се снимах ас (аз)“-завършва статуса, а отдолу пише ,,Добавени нови 30снимки". Дето малко ще да бяха. А самите снимки. Брей, де да не бяха нагласени. Де така да се бе цупил, смеел и движел и усмихвал както на снимките. Ама не беше. Аз те видях. Ама другите не те видяха. Те снимките ще видят. И после някой, както споменават учените ще се комплексира от твоите така ,,велики“ преживявания( все пак на снимките приличаш на много весел човек). А може би и ти си се комплексирал, ала понеже виртуалната мрежа не учи на действия, решил си да се самозалъжеш. А другите да излъжеш.
Да се заровиш, упоиш и отровиш от света на другите, представен в социалните мрежи не е хубаво, но си е личен избор. Но да лицемериш, да лъжеш, заради ,,харесването,, на другите-жалко е!
,,
Не е като да,, -живееш? За другите ли, за себе си ли. Живееш ли? Ей, Похлупак...

вторник, 26 ноември 2013 г.

                                                                          Мръсната истина
Разказва се за един студент...
           Животът ми е една трагедия. Комедия?! Както щете го наречете, но със сигурност нещо му куцаше.
            12:15 през нощта. Обръщаме чашка за началото на новия ден. Китарите дрънчат, барабаните пригласят, а нежен женски глас ги успокоява. Хубава група. Главата ми обаче вече се омотава, а болките в стомаха унищожават добрите емоции. Погледнах приятелят си до мен. Той бавно потупваше по бара, радваше се на музиката. Потупах го по рамото. Той се обърна и в онзи момент видя само как станах и изпрах на някъде. Прикривайки с длан устата си. Какво стана ще разберете само от заключението, че следващия човек който влезе в тоалетната трябваше да е с противогаз. Какво стана след това изобщо не помня. Събудих се в дома на приятеля ми, с неговите дрехи. За моите само каза, че са тотално бракувани.
             Въпреки тази кратка история, моята личност далеч не е толкова пропаднала. Съвестен студент, с разнообразни хобита и добри приятели.
             Всъщност не обичам да доверявам много неща, но имах един голям проблем. Може би познатата и клиширана история свързана с романтичната, но несполучлива любов. Повече от година харесвах не, а обичах едно момиче и факта че не добивах смелост за каквато и да е стъпка ме притиснаха. Една вечер, както се черпехме, така на пияна глава другите ме накараха  да и го кажа. И аз отидох пред квартирата и. Само че нямаше с какво да я повикам и затова хванах шишето под ръка, метнах го и направо спрасках джама и. Не знам тя какво е почувствала, но аз тогава бях убеден, че ще излезе усмихната и развълнувана, очакваща принца си на бял кон. Вместо това пет минути по-късно, без тя да се показва или поглежда, дойде полиция и едвам успях да избягам извиквайки ,,Обичам те!!,, В последствие поради факта че гузността ми ме накара да и платя прозореца, тя разбра кой е бил вандалът, който я е обичал. Еми, добро начало беше...
            Няколко дни по-късно се срещнаха двете ни компании. Тя ме гледаше едно смутено, аз пък направо умирах от срам и колкото и да умувах през цялото време, идея не ми идваше как щях да си изчистя черните точки, че и да я спечеля. И ги гледах другите. Ту се майтапят с момичето, ту някакво подараче или пък по усамотен разговор и им потръгва полека-лека. А аз само се впускам в политически и разни там научни теми, където можеше да намериш добър приятел или опонент, но не и любов. Е освен ако не си от другия бряг. Идваше края на вечерта и небето е пълно със звезди, градът в светлини. Абе изобщо пълна романтика. И аз стоя, стоя, чудя се какво да правя. И по едно време направо я сграбчих и я целунах. После така рязко я пуснах, тя остана безмълвна и да ми олекне си ударих две чашки.
            Сега ще ви обадя третата си най-издънваща постъпка. Ами откраднах я... Какви филми бяхме гледали, какво ме настървиха моите саирджии и аз като някой селянин от преди два века, я вдигнах и помъкнах. После ми би един шут между краката, два шамара, тегли ми една майна и доказа своята амазонска същност. А най-тъжното беше, че да бях такъв простак, разбирам да ме остави, ала аз не бях. Градях грешно мнение за себе си, само защото реално не знаех какво да правя.
И така идва денят, за който искам да ви разкажа:
            Заедно с няколко приятеля отидохме на концерт. Всъщност беше някакъв музикален състав, изпълняващ и рок балади и джаз песни. Аз спокойно си гледах и си обсъждах на ум. А мислите ми представяха цялата атмосфера като някоя комедийна сцена. Мислех си дали на брадатия дядо не му е топло на лицето, дали един от музикантите, извиващ се като змия, изобщо беше добре с главата. Чудех се къде раздават безплатните чашки с вино за почерпка и имали изобщо такива? По едно време намерих и един дядо с който да се заловим за политиката. Изобщо качествена дейност, стойностна. И тогава...Виждайки как едни мои приятел и приятелка се държаха за ръце влюбени. Той и говореше нещо на ухото, тя се усмихваше и се подпираше на рамото, замислих се и реших, че да споря с някой дядо на тема, обсъждана хиляди пъти, няма да ми е толкова добре, колкото ако бях като тях. Започнах и аз да си представям как седях, а тя до мене, как се усмихва бавно и нежно. И тогава тръгва лек джаз, унасящ те, разказващ ти за живота на други хора, също така като тебе търсещи щастието. И после си представяш звездите, как се смеете и си говорите нещо. Усмивка, целувка, прегръдка...
А не!!! Този сън, блян, изникващ така от нищото, сред цялата тази обстановка, направо ме унищожаваше. Желанието не трябваше да съществува, ако беше заобиколено от невъзможността. Исках да изляза. Намерих безплатните чашки. Взех две и си тръгнах. Още на слизане по стъпалата едната беше пресушена, а другата на половина.
            И втората щях да пресуша, ако ли не стана онова нещо. Подсвирквах си, умувайки, някак изпълнен все още от цялата тази атмосфера, макар и да се мъчех да я отрека Излязох и за пръв път от няколко часа усетих хладен вятър, тъмния фон, оцапан с ярки светлини. Беше се свечерило. И колкото и да знаех, че може би нямаше да ми се получи, нещо от вътре ме караше да се изпълвам с едни положителни, лековити, обнадеждени мисли по този мой голям проблем. А може би наистина имах възможност, а може би все още имах надежда. Имаше ли изобщо какво да губя? И тогава я видях.
            Тя седеше на една каменна плоча. Снимаше нещо, възхищаваше се на друго. Очите ми се премрежиха, спокойствието и оптимизма изчезнаха, унищожени сякаш от притеснението и стъписването. Ами сега? Трябваше да се действа. Всяка друга постъпка щеше да е позор. Най-накрая го направих. Хвърлих чашката, чух как виното се разля. Просто трябваше. Пристъпих бавно към нея, без да ме усети, седнах. Погледна ме, първо се уплаши, но аз просто казах:
            -Звездите са хубави днес...-после погледнах към небето и ето на. Не ме беше оставила все още цялата тази комедийна ситуация в която живеех. На небето нямаше звезди. Но нищо. Поне успях да я накарам да се засмее, когато видя какъв фасон направих, щом разбрах че бях казал голяма глупост.
             -Звездите не знам , но градът е хубав.-отвърна тя
             -Той винаги е...-допълних и щях да продължа с нещо от вида ,,ако си го виждала мъртво пияна, ще се шашнеш,,. Ама реших да премълча това.- Нали знаеш. Красиви хора, красив град-какво си помисли не разбрах, ама ако можеше да оценя как се справям за сега щеше да е добре. -Искаш ли да отидем към...
             -А, не, аз май ще се прибирам.-ау, това се наричаше отрязване. Ами сега, да я оставех да си замине щеше да е грешка номер едно, да тръгнех подир нея, грешка номер две.
            -Ами приятна вечер.-оле божке, направо се осрах. Тя стана, тръгна бавно и не мина пет крачки, аз също станах и извиках-Чакай! Дай да отидем до клуба на ъгъла. Мисля че твоите приятели са там-излъгах я, но поне се съгласи.
           По пътя бързах да и се извиня, а тя сякаш с охота прие думите ми. След това вече не помня нищо. И този път не от алкохол, а от някакво друго чувство всичко ми е замъглено. Все едно има моменти, в които емоциите са толкова силни, че просто заслепяват думите и спомените. Единствено в главата ми останаха музика, усмивки, красивите нощни улици....и тя!

петък, 25 октомври 2013 г.

                                                      Клюкарката
            Знаете ли какво е бича на нашето време? Клюкарството...Статистически погледнато, хората практикуващи това хоби, занаят, професия или изкуство (разбирайте го както искате) изговарят три пъти повече думи от преподаватели, философи и тн. Обаче само около 10% от думите им са адресирани към тях самите или някаква научна сфера. А другите 90%?
           В нашето село имаше една клюкарка. И то не каква да е, щом израза стана „...кмета, клюкарката и попа( даскали вече не останаха). Викаха и Чумата. Като хамелеон се прокрадваше сред хората и като някоя въшка започваше да лази и човърка по тях, барем изсмучи някаква информация. Постоянно си вреше носа на всякъде. Буквално в някои случаи. В ключалки, в буркани,щ в каци, в мази, в тави и тенджери. Да разбере, да види. Често казаното и видяното минаваше през личната и цензура и на показ отиваха само отрицателни черти, заядливи коментари. Какъв показ? Нейната уста беше като цяла печатница. Цели тиражи се бълваха за кого ли не и кога ли не. От преди петли, до след като чакалите слизаха в селото, тя не спираше да обяснява за живота на другите.
          Та Чумата си имаше цяла система, цял учебник по ,,чумава етика,, с която съдеше делата на другите. Разбира се ,,лошите,, постъпки не бяха присъщи на нея, а добрите...ами те сякаш бяха съставени и измислени от нейна милост.
          Така например ако чуеше друг да клюкари, никога нямаше да го обвини. Ако чуеше обаче да говори за себе си. О, непременно той е някакъв егоцентричен човек, нарцис, дърпащ и фокусиращ цялата Вселена върху себе си.
             -То тоя е много свидлив! Исках му 10-на яйца назаем, не ми даде.-Е как да и даде? Преди три дни го изкара полуграмотен, при условие че 30г. беше преподавател. А когато човекът отиде да защитава честа си в пряк спор, тя изчезна още преди да се е показал. После разбира се, това покриване оправда с факта че не и се говорело с малоумници. А и как да и дадеше яйцата, като стига да бе измислила, че вече му ги е върнала, трябваше да се сбогува с тях.
         -Пияница е този! Само се чуди в коя чашка да си сложи парите.-обясняваше пък за един художник. А той не само че се беше доказал, но и си позволяваше да пие само веднъж на седмица-две. Та защо за него точно говореше така, а не за онези мъже с червени от вино мустаци и големи като картофи носове, които реално не спираха да обръщат чашки. Ами защото същите онези, не рядко даваха по някое шише подарък на Чумата, само и само да не създаваше още по-големи легенди за тях, от колкото те самите вече бяха. И макар да беше наредила цяла ракла с всякакви ракии родно производство от тях, пускаше по някоя конспиративна теория за черните им дробове.
           Ако станеше скандал в селото и се стигнеше до някакво местно ниво на съд (разбирай съдии са попитаните баби и дядовци седнали на маса или на пейка), доказателства винаги предлагаше Чумата. Тя водеше и следствието. Прокурор, адвокат, следовател, всичко!Икономична работа! А за съмнения в работата и място нямаше. Имаха ли друга възможност? Съдебна система да искаш!
         Впрочем тази Чума не беше чужда на знанията, как да се поддържа диктатура. Съюзила се бе с кмета, който тука си беше като феодален деспот. ,,Титлата,, се предаваше по наследство и се носеше докато не те удари склероза или друга такава тежка болест. Също така се имаше с попа. Този човек обслужваше не едно село и много хора непрекъснато му разправяха какво ли не. Той пък, срещу обилна почерпка от Чумата я снабдяваше с информация. Някои дори смятаха, че в неясното му говорене по време на литургия и доверяваше тайни на някакъв кодиран език.
              Читалищният (клюкарският) съвет управляваше еднолично и авторитарно. Всеки опит за свалянето и от власт беше надушван, още преди да бъда създаден. Понякога дори постъпваше леко шизофринично, като сама си измисляше заговори срещу нея и сама си ги потушаваше. Та в това учреждение деца не идваха от десет години насам. Дали ги изгони или вече не останаха, не съм сигурен. Но то си функционираше, колкото зимата бабите да не хабяха от своите дърва. Не е чудно че Чумата е председател и най-виден оратор и тука. Същински Цицерон, Аристотел. Орфей за ,,изкуството,, на клюкарството. Затова и тя смяташе че има дарбата да напише цял учебник за нейния занаят. Впрочем дори започна своя ,,манифест,,:
          ,,Клюката, това не е само някакво бръщолевене за друг човек Това е цяла наука, развиваща етиката, морала и даваща ти възможност да се учиш от грешки, без да ги правиш (като гледаш от другите).,,
         ,,Истината е въпрос на гледна точка,, -такава табела беше сложила на входната си врата.
         ,,А нима знанието за света и каквото и да било, което притежаваме не е нещо което са ни изклюкарили или нещо което сме разбрали и сега на свой ред клюкарим на другите.,, -каква логика само?
         ,,Клюкарството е средство за обединение, опознаване между хората, което те понякога сами не искат. Всяко обединение е нужно и полезно.,,
        ,,Винаги казвай това което трябва. Ако случайно го премълчиш, клюкарката ще го каже,,
       ,,Клюкарката- това е човекът който ти пише биографията без да ти иска пари,,
       ,,Клюката ще остане един от най-мразените и нежелани, но полезни и ефективни начини за сплотяване между хората.,,
         Започвам да се чудя, как в църковния календар няма ден на ,,Св. Клюкарица,, или в учебниците по Етика не се изучава ,,етичната норма на клюкаренето,,
         
Изобщо лозунгите, принципите които тя разпространяваше звучаха за някои така величествени, така правилни, неоспорими, дори и да не ги разбираха. А тези някои бяха кокошките стоящи по пейките или чакащи зрънцата си всяка сутрин .
          Ако пък някой я обвинеше пряко в действията и, тя заявяваше:
        -Имам право на свободно слово.-отговаряше, а зад гърба му го изкарваше същински атеист, все едно хулеше божествената“ и същност. Ако религията беше малко по-силна тука, щеше да се създаде инквизиция, преследваща отхвърлилите светостта на клюката.
         Впрочем ако нещо се случеше в селото имаше местен отряд за бързо отреагиране. Или иначе казано, Чумата си беше направила групичка и ако станеше инцидент, клюкарката живееща или намираща се най-наблизо трябваше да отиде да се осведоми. От там, по-бързо от интернет, новината стигаше навсякъде. Понякога и за добро. Впрочем за какъв отряд говорим? Дребна работа беше това!
          Тази жена стана политическа машина. Цялата пропаганда се осланяше на нейните рамене. Нямаше нужда да покриват цялото село с плакати, да измислят обещания, да раздават подкупи, да търсят гласоподаватели от други места. Нямаше нужда от тези обичайни методи на българската политика. Нали я има нея, Чумата. Опонентите на настоящият кмет изкарваше какви ли не дяволи. Че щели да затварят казана, да следят за плащане на акцизи.От това трепереха някои. И още ред такива глупости измисляше...
               А какво направиха хората?...-това сами решете.

петък, 27 септември 2013 г.



                                                                     Маскарад
               Градът блестеше. Не както обикновено от фаровете на колите, прозорците на апартаменти, а от хората изпълнили улиците.. Макар небето да беше почерняло както обикновено (звездите липсваха, скрити от замърсения въздух). Сред схлупените стари къщи, приютяващи пестеливи, свидливи и злопаметни пенсионери-хазяи, някои от които денонощно издебваха наемателите си, само и само приказка да имаше , излющени стени, мъждукащи лампи, котки мяукащи по покривите , някой се пробуждаше. Маскарадът.
                       Градът-онази комбинация от крайности, онзи карнавал от хора с маски, нямащи нищо общо помежду си. Всеки се движеше в тълпата, в потока от хората. Всеки изпълваше цялата тази палитра със своя номер, своя характер, със своята простотия..Със своето криволичещо движение, породено от пиянство, от веселба, от еуфория, наподобявайки танцьор. А музиката?! Ами тя идваше от всякъде. От всяко магазинче, от припяване на човек, от развеселена компания, от обикновения говор, а може би и със странен акцент.
                     Всеки герой наподобяваше танцьор на тази бална сцена-главната улица. Уверените и бавни стъпки на семейният мъж, хванал двете си дъщери и жена си, бързо минавах в ситни, разколебани и криви от притеснения крачки, когато на среща си видеше тайната любовница. Идваше му наистина да си сложи някоя маска или собственоръчно да се удави някъде, защото иначе щеше да го стори съпругата му, ако скритата любов обадеше тайната им. И сигурно съпругата имаше някакъв нюх, за запазване на собствеността, понеже усети някакви сигнализации между чуждата жена и мъжа и, та не спря цяла вечер да му намила колко нужна му е тя ( да не се опаричва), особено за семейната стабилност и финанси (сиреч за дългове и проблеми).
                       Както млади се целуваха хванати за ръце, и сърцата им трептяха нежно, обещавайки се един на друг...Така брадясал пияница, приличащ на кукер, ама скачащ като нестинар, дето не може да върви по жарава, мина между тях, раздели хванатите им ръце. След това изчезна като някой дух, сред тълпата, а след себе си остави миризмата на разреден медицински спирт и молитвите на момичето ,,Само да не съм целунала на този брадата, докато посягах към приятеля си,,...
                     Няколко баби, обременени от радостта на младите, решиха да извършат отмъстителна акция . Започнаха да мият терасите си, точно когато отдолу минаваха огромните тълпи. Водата се стече, ала не изкъпа когото трябваше. Чучурът изкъпа една дебела, наконтена и гримирана като клоун общинска съветничка, дрехите и полепнаха, но това не стесни размерите от метър на метър. Все пак японци минаващи наблизо приеха и тази сцена като нещо забележително. Започнаха да снимат въодушевени, издавайки възторжени стонове, все едно някакъв водопад се откриваше на среща им. А под него самодива(дебелата съветничка) обливаше нежното си и гладко тяло с кристалната вода(богато хлорирана, чешмяна, измила немитият от години под) . Да не говорим след това бабата колко неприятности си навлече. И няколко мъжки глави попаднаха под друг чучур. Те които обаче намериха за добре, да се наредят пред стената на къщата, да смъкнат дюкяни и да изпразнят пикочните си мехури, ей така, както в страни тълпата продължаваше да върви. Горката баба, къщата и вече нямаше да мирише само на нафталин.
                Етно група свиреше на един от площадите на града. Гайда, гъдулка, китара, барабан и потраквания с пръсти върху метални кенчета и стъклени бутилки озвучаваха. До скоро музикантите бяха заобиколени от млади семейства, но вече не...Пияни и миришещи на алкохол, поклащащи се леко на разни страни, смеещи се, опитващи се да имитират хора и ръченици, с бира в ръце студенти бяха окупирали всичко. Веселбата настъпваше!
                  Групичка брадати козели (пардон студента) с бутилка сухо вино от два лева и дюнери на СУПЕР ПРОМОЦИЯ, укривайки ги в раници и мешки, като мъж заплата от жена си, влязоха в ресторанта. Там като седнаха, поръчаха си по една чаша вода ( беше безплатна), изляха водата в саксии и по пода, за мъртвите, пък за живите извадиха вносното вино и си наляха. Заръфаха и дюнерите. А ако минеше сервитьорът, прибираха и скриваха всичко, хващаха веднага менютата и се оправдаваха че все още не могат да изберат. Най-накрая обаче собственикът, който хвърляше погледи на клиентелата като плантатор на роби или политик на
възможност да открадне още, търсейки най-голяма полза и шанс да не се метне, спипа тарикатите. Можеше да гледат да минат тънко, но по-тънко от него никой не можеше да мине. Вдигна се тупурдия, студентите в знак на протест не решиха да си заминат, та сервитьорите влязоха в хамалска роля и започнаха да мъкнат натрапниците като чувал с естествен тор
                  Студентите обаче не спряха, седнаха на няма и метър пред ресторанта и започнаха да викат ,,Оставка,, вдъхновени от поредните столични протести, само че тука имаше ефект. А ако някой минувач пожелаеше да похапне, веднага му казваха:
                  -Храната им се прави от полуизгнили продукти,а алкохолът се разрежда с вода ! Страшно скъпо е!...-не знам дали качеството щеше да уплаши хората, но думата ,,скъпо,, определено гонеше надалеч.
                   -Я се махайте!- гонеше ги собственикът
                   -Тротоарът е на хората! Свободното слово също!-отвърнаха му те, пийнали, излегнали се на земята и съвсем убедени в думите си. Убедени, до момента в който видяха патрулка извикана от ресторанта да пристига насам. И макар да бяха пияни и заляни и да говореха като свещеник без зъби и с брада влязла му чак в устата, веднага се затриха някъде, че и професионален бегач нямаше да ги стигне.
                  На друго място,компания от млади хора се наслаждаваше на джаз групата в заведението. Саксофони, мастика, мента една след друга, щракането на пръстите, леките светлинки, дървените стени, осветеното барче и високи столове. Колко приятна атмосфера само, докато се появи той....ТАРИКАТЪТ! Този хамелеон който никой не забелязваше, как се всмукваше и започваше да паразитира. Така един за нищо подозиран и на нищо приличащ мъж влезе, седна до компанийката и когато барманът дойде да попита какво ще поръча:
              -За сметка на компанията едно уиски.-барманът му сипа, а той продължи-За ваше здраве момчета! -щеше да им е нужно...След това мента, вино, ром и какво ли не се изредиха, докато тарикатът така се насвятка, че беше готов да си признае, че пие за сметка на други. Обаче само като ми мина през ум колко пари трябваше да плати след това, веднага изтрезня, претръпвайки от мисълта и изчезна.
                 Накрая като излязоха момчетата, едвам преглътнали сметката, като мъж, с чиято ракия жената е поляла по погрешка цветята си, бяха изпълнени с желание за отмъщение. Отмъщение срещу системата, която не проявяваше справедливост, а само търсеше ползата, дори през щастието на хората (смейте се, ама има истина в тези думи). Те хубаво сега големи бунтари щяха да стават с подръчните пиратки, ама само на думи. Решиха да ги запалят и да ги оставят да изгърмят в един тъмен ъгъл, така в знак на протест и борба срещу ощетяването ...Каква борба? Като загърмяха пиратките, загърмя и някакъв дебел глас от мрака. Изведнъж един бездомник изскочи и започна да тича, да вика, паникьосан, като шаман. Борят се срещу ощетяването, пък направиха мръсно на най-ощетените. На всичкото от горе шишето бира и парче торта, които му дадоха да отпразнува, се пръснаха, когато пиратки попаднаха до тях. Язък!
                Маскарадът не е маскарад без любов. Чувството което кара да слагаме най-различаващите се от нас маски или да покажем истинската си същност. Няколко влюбени студенти, живеещи в таванските стаи на една остаряла къща, буквално свряла се между другите, решиха да си направят нощна разходка. И то не къде, а по покривите. Повечето обаче прецениха че състоянието им ще ги изведе единствено на улицата, веднага след като литнат от последния ред керемиди и затова останаха. Двама влюбени обаче се престрашиха. Вървяха под голото небе, гледаха звездите. Чуваха ,,Родриго, защо?,, ,,Пенелопа, не е това което си мислиш,, идващо от телевизорите на пенсионерите, живеещи в къщите по които вървяха. Някои старци все пак предпочитаха 1000 и някой епизод от сапунката си, с напомпани празноглавци и латиноамерикански прелести пред това навън.
              Нежни целувки и красиви ласки, погледи, котки жално се милваха в краката им докато...Лошото настъпи, когато една от гредите под тях не издържа и при стъпването на момичето, направо пропадна в тавана. Няма Родриго, няма Фернандес, имаше само бързото появяване на мустакатия и едър, възрастен собственик на къщата....Време беше младото момче да влезе вътре, да се изправи срещу мустакатия, да вдигне девойката, която може би се беше наранила. Вместо това обаче, момчето избяга, понеже старецът се беше показал с една брадва. Ами с какво да беше се качил, с букет цветя ли, предвид това че очакваше да срещне изпечен крадец?! Сега дали накара да му платят ремонта, дали извика полиция, момичето не каза. Само подчерта че са седнали на по чашка, а бабата в къщата, която също беше мустаката като мъжа си, не спирала да я гледа като хрътка фазан и ръката и все да потреперва в посока на една точилка.. Пили две ракии, подгрели се и така заиграли ръченици, та да има да ги оплюват клюкарките за месец напред.
...............................................................................................................................................................
                 А цялата палитра от музика...Всяка занаятчийска работилница, скъпо магазинче в старата част на града, ателие или бар, сега представляваше една малка дискотека, кръчма. Че и дискотеките ряпа да ядат. Тъй като алкохолът в тях беше скъп, а тука хората използваха домашен, за сметка на магазина или най-евтиния, наливаше се в много по-големи количества и ексцесиите пред свои хора бяха много по-силни. От балканска музика-Горан Брегович и вечните му цигански препявки в едната, през гръцката и сиртакита в другата. Впрочем силната ракия, гръцката музика и факта че магазинът беше за домашна посуда повлия изключително лошо на рафтовете с чинии, че и с чаши... Хайдушките песни в трета работилница, палеха националисти да се кълнат в какво ли не, да пият, псуват и чупят, но задължително в ,,името на България,,. Други места, където звучеше пънк или рок музика, се развихри пого (агресивен танц с бутане и блъскане), та чак един двама изхвърчаха през витрината. После решиха да усилят музиката и да продължат да се блъскат пред магазина, не да правят мизерии в него. Не усещайки обаче, в мелето си вкараха и една пенсионерка. Горката жена! Следващите дни редовно ходеха при нея в ортопедията да я навестяват
               А навън джаз музиканти, решили да изкарат някой лев свиреха, украсявайки игрите на няколко клоуна вървящи по въжета или возещи се на колело с една гума. По-късно няколко пияни момчета, щяха да настояват и те да направят някое вървене по въже или дишане на огън. Пияното състояние не те дарява с такива възможности, но пък те прави недосегаем за болка и травми (поне докато изтрезнееш).
               Новини от последните минути. Група метъли подгонили заяли се с тях чалгари. За сега не е известно колко време провокаторите няма да могат да си въртят задните части.
                    Ако ви е харесал, споделяйте линкове към разказа, благодаря ви ! :)

сряда, 21 август 2013 г.

                                                          Балканджии
               Посвещавам го на неколцина приятели, които сами ще се припознаят.
              Какъв е този наш характер? Балканския, балканджийския или поне които се усещат такива...Нека първо направим една историческа, макар и бледа справка. Докато изтока се е развивал на не знам къде си, а западът е продължавал още на запад (да открива, превзема и експлоатира новия свят). Докато Ренесанс, Барок, Чуми, Империи са се появявали изчезвали...Докато гениални композитори, художници са творели и мрели. Докато златото е било равносилно на подправките, а грамове от тях по-скъпи от цяло племе негри...Докато всичко това се случвало и светът се променял, то Балканите спели тихо и не сладко под шапката на Султана. Периодично се събуждали с някое по-голямо въстание, но спахии, еничари, аскери и интересите на Великобритания и другите Велики сили, бързо ни преспивали с нова доза съставена от : кланета, помохамеданчвания, изселвания, рушене на църкви и села. В това време Русия ковяла славянската си политика, жадно облизвайки се за териториите ни и още по-жадно глъщайки всяка вълна от изселници. Нейни и западни агенти обикаляли манастирите, прибирали тонове книжнини, оставени от векове, които съхранявали спомена за толкова великата ни държава, че дори и вие не може да си представите(то вече и не може, понеже всичко скрито-покрито)...И през цялото това време, множество от нашия, а и околните народи (гърци, сърби...) се спотайвало из кръчми, из малките си махали, закътани балкански селца, в малките едноетажни, почти жалки спрямо западните катедрали, църквички и най-вече може би, близо до казана.
                  Красивите, китни, сгушени сред гори и планини българки села..Скрити от чужди очи. Само червените керемидени или тиклени покриви се показваха измежду короните на дърветата..Така е било...Сега половината къщи стояха оставени на произвола на съдбата, готови да бъдат заменени от плевелите, а в другата половина се наместваха последните останали селяни и разбира се...Те. Чужденците! Нещо просто ги дърпаше насам. Може би диващината ни, жълтите и изпадали зъби в устата на старците или просто евтинийката. От няколко дни в едно село един французин се опитваше да научи български. И намери къде?! В кръчмата-истинско училище... Всичките балканджии вътре обръщаха вечер чашки и тръгнеха ли да му приказват, плюс местния диалект, езика на който го учеха силно се различаваше от този учен в училищата. Даже повече се доближаваше до френския. И именно тази близост между френския и пияния български език създаде близост между местните и французина..Вечер весели, засмени, особено ако ги почерпиш, сутрин кисели, работачи.
             Когато им отиваше на гости, винаги го предизвикваха..Слагаха му от най-лютата българска храна: люти чушки, ракия. Сипваха му боб и зеле, армеена чорба, супа от агнешки дреболийки или шкембе. Все едно искаха да му покажат екстремността на родната кухня. Не знам дали биха я побратимили с мексиканската, но първите пъти французинът много се озорваше. Е, когато му слагаха салата или баница му ставаше по-леко, но въпреки всичко трудно привикваше.
                Още по-трудно му било да свиква с начина на живот, който доближавал този на Робин Зон Крузо..Имали нужда от ремонт къщата или си го правиш сам или търсиш помощ от съселяните. За майстори дума да не става, кой ще ти дойде до тук. Пари не се плащат, нали са съселяни, дружба, взаимопомощ трябва да има. Сега по някое шишенце, почерпка, обяд нещо не вреди никому да им дадеш. Магазина почти не работеше а и не предлагаше голямо разнообразие от продукти. Почти никакво, понеже повечето неща си оставаха на рафтовете..На запад хората изкарваха пари, които даваха за своите нужди. Тука хората пари почти не изкарваха, а труда им директно отиваше за нуждите им. Переш си дрехите на ръка, някои дори си правеха сапуните. Лятото си загряваш вода в черен бойлер, оставен на слънце. Вода си вземаш от герана. Повечето храна може и сам да си я произвеждаш...
                    Винаги царуваше едно спокойствие, една приятна монотонност, оформила балканджията. Една увереност в себе си. Но този свят винаги беше съпътстван и от веселието. Едни се занимаваха с иманярски истории, други постоянно си търсеха работа в дворовете на трети, да се почерпят с някоя чашка или буркан за чужда сметка, или да правят нещо, ей така за спорта.. Живееха си с жълти стотинки. Четвърти, които разполагаха с коли, периодично ходеха до града да снабдяват с най-нужните стоки и да се конкурират с магазинерката, ей така, за да се гради капитализма..Цигари, тор, препарати, лопати, захар (за ракията разбира се), капачки (за родната индустрия от компоти). Други пък играеха табла или шах на бостана, под жаркото слънце (по-добре от колкото под устите на жените), обръщаха шишенца и единствената прохлада идваше от парцала дето си бяха наметнали на главите като някакви забрадени женици....Голяма работа, ако някой ред с боб не бил посят. Ще каже на жената, че лошо било семето, времето и затова не станало. Ако пък много го намели тя, все ще обере нещо тихичко без да бъде видян от чужд ред. Сега не оставайте с грешно впечатление, че са мързеливи хора, това се случваше рядко. Иначе имаше и такива, които на повече от осемдесет години, а с реколтата цяла рота изхранваха...
              Впрочем рядко ще чуеш хората да обсъждат последните новини. Кой да ти ги слуша...Въпреки това социализма, преходът, приватизирани отдавна неща, царизма, русофилството-русофобствто се повтаряха и повтаряха най-редовно. Може би за да се осмислят по-добре, да се направи правилна преценка...Майтапя се, просто на тези теми ставаха най-големите скандали, а и всеки обичаше да показва какво знае, а те рядко научаваха нещо ново. Сигурно след тридесет години чак щеше да стане на въпрос нещо за глобализацията.
            -Една нощ като ми се доходи до тоалетната,смесени нужди и излизам. Навън мрак, а тя в края на двора. Отивам , влизам и тъкмо почвам да върша аз работата и чувам свистят чакали. Нали знаете че моята къща в края на селото и те влезли помиярите му вътре в двора. Свистят около тоалетната, а аз накъде?! И както не ми се ходеше много по голяма нужда, така оголих дупе от страх...Разхлабителни, чайове, ряпа да ядат. Какво им стана на края не знам, замириса ли им, червата ми ли ръмжаха по-страшно от мечка, ама си отидоха. И тогава ей такъв спринт ударих от тоалетната до къщата, смятай и негрите по олимпийските игри  не могат да ме настигнат.
               Тази внушителна история и още няколко накараха Французинът да започне да си води дневник за местните:
                     И когато света се кърти от притеснения, когато милионерите губят парите си, хората имотите си,балканджията все така беден като преди обръща чашката и казва ,,И по-зле може да е,, или пък ,,..Здраве да е,,. От приказките му разбирам, че е изживял толкова много очаквани и неочаквани трудности, че винаги намира начин да се справи. Винаги! Това е уникалното в природата му. Понякога си мисля, че ако страните ни изпаднат в някаква огромна икономическа депресия, разорение, ние ще се принудим да живеем като местните тука. Но не смятам това за лошо, защото дори сред богатите хора рядко виждам това спокойствие и усмивка....Може и като животните да станат. Ден за ден да живеят. Само за храната и водата (някои и за ракията) да мислят, но ще си го имат. А друго може и да не  трябва.
                Не знам дали от солидарност към природата или от икономична гледна точка, но тези хора са безкрайно изобретателни и функционални само с една вещ. Например един вестник може да се използва от половината село като информатор. Може да се използва като покривка, постелка, шапка, тоалетна принадлежност, кесия, фуния...Дъски прибирани от всякакви места се изпозлваха за направа на колове и ремонти, стари парцали се накъсаха за въжета,едни и същи  пластмасовите шишета се пълнеха с ракия и вино година след година...
                   Но всички тук са едно кълбо от емоции. Това е Балканджията. Умен по природа, понеже някои от тях знаеха повече от  родни механици, агрономи, биолози...(просто им трябваше за да оцеляват),адаптивен, закърмен от свободния дух, който винаги е упорствал на здравата плесница на бащата. Поне така разбирам историите им, колко бой са яли при всяка бела и идея с която им е хрумвала и са се захващали. И това не ги е спирало. Една фигура, която е събрала в себе си всичките крайности на човешката душа. Понякога може да е консервативен до толкова, че поговорките от забравени времена, да ги следва като роб повелята на господаря си. Още по-трудно му е да приема акъл от чужденци, особено някои съвременни решения. Стават обаче безкрайно либерални и отворени за чужди предложения на маса.. Може да се довери изцяло и само на мисленето си, което може и да не го отведе много далеко (зависи върху какво е размишлявал)..Фигура от която не знаеш какво да очакваш. Жив човек на изкуството. Изкуството на живота. Може да те научи на много, независимо за какво, ала може и самият той да има нужда, макар и да не си го признава....Във всеки случай онази блага усмивка, онзи хумор, основа на шеги за несгодите на другите или на самия него си е най-характерната му черта. Хумора за самата тежест на живота. Хумор осмиващ самия него и въпреки това да не се срамува да бъде това което е.. Той ще осмее пиянството и пак ще се почерпи. Ще осмее безкрайните пречки в ежедневието(счупена кола, лоша жена, къща с нужда от ремонт или дори нужда от копаене на нова септична яма-тоалетна), нищетата ( да караш на хляб, сланина, лук и постоянно да задлъжняваш с по два-три лева на продавачката). Ще се смее на всичко това, знаейки че живее в същата тази трагикомична история. Но какво по-хубаво от това да живееш именно в един свят, в който бремето се възприема с усмивка. Ако и хората на запад намираха повече рационални и иновативни решения в кризата, вместо да реват за преголемите си заплащания. Преголеми ги наричам, защото разбрах че местните живеят с много по-малко, а все пак оцеляват и се веселят.
            А отношенията му с хората?? Особено с непознати чужденци и страници. Или ще ги изпитва непрекъснато, ще спи с едно отворено око, което непрекъснато ще бди, ще слага препятствия през странника, само за да научи нещо за мисленето му. Или това, или ще го покани на маса, ще му сипе от това което пие и яде. Ще сподели като с брат. Тука въпроса е на лични убеждения и най-вече първо впечатление На мене слава бога ми се случи второто. Разказаха ми за един немец, на който се случило първото. А тука има запалени русофили...Германецът си заминал в началото на втория месец. Търсел съдии, адвокати, полиция да подплаши местните, които непрекъснато го будили когато спал, го карали да ги черпи на аванта или му задигали по някоя вещ докато му гостували без той да види, а чак след дни като не я откривал се досещал. Родните служби обаче поради липса на доказателства и свидетели, най-вече и липса на итерес, все му обяснявали че не били в положение и възможност да му помогнат и накрая чужденецът си заминал.
              А колко е променлив Балканджията...От усмихнат веселяк, до кисел и суров. Зависи на кое ниво в йерархията се чувства, защото тя определено съществува. Леко комплексиран, той често би отправил укори и дал акъл на по-млади. А ако забележи непохватност в някой, особено в областта дето много го бива, веднага ще започне да намила. Как ставало, що било. Тука може да се появи неговата жена, често и негова господарка, която ще започне да нарежда на балканджията, а той ще я слуша, слуша, ще избяга да се почерпи с приятели или сам с чашката в ръка и ще си легне с червени бузи до своята любима.
Решението му е закон. Казал е че нещо ще стане и става. Иначе....
От Балканджи Велики (Бобо Панонвоки)

сряда, 14 август 2013 г.


Огнена трева


Кратко обръщение. Следващият разказ е написан извън всякакви граници и съображения. Излята е крайността и яростта, искреността и прямостта. Надявам се да ви хареса.

Разединявай, унижавай...Разделяй и владей. Покорна глава, сабя не я сече. Кротувай и ще живееш. Тези максими се пръскаха из масите на неизвестен народ, тъй както из нашия. И тези маси, и тези хора живееха често във страх, несигурност и знанието че нищо не зависи от тях, че контрола над тях е нужен, че ,,по-малкото зло,, е най-доброто. Очите им редовно се замазваха от лица, които уж представяха интересите им. Едни представяха интересите на бедни, други на богати, трети на крайни. И тези лица на пръв поглед се бореха за избирателите си, а всъщност на скрито поделяха си ролята от сценария, който заедно бяха изградили. И истината беше че всичките тези лица играеха заедно, не един срещу друг. Играеха с целта да разделят хората, да ги убеждават в някакви изкривени идеи. Да им обещават, да не изпълняват и да пречупват чувството у хората, че те трябва да имат....нормален живот!
А тези които вдигаха глава, малцината, бързо бяха омаскарявани, унищожавани, забулвани от лъжите на медиите, пречупвани от страха. Саможертвите им оставаха невъзпяти, а очите на хората се пълнеха със страх и мисълта ,,То хубаво трябва да се противопоставим, ама няма да съм първия...,,.
Въпреки това бавно осъзнаваха системата която им бе отредена. Че като овце трябва да бъдат ,,управлявани,,. Че беше смешно да се питат периодично ,,кой да ни управлява,,. Как някой ще управлява народът? Той е господар на държавата. Тя е за него, законите са за него, не против него! Избраниците му са негови слуги, не господари, ала именно като царе са държаха. И уж в угода и служба на избралите ги, приемаха решения, които само пречеха.
И един ден! Когато чашата преля, когато гнетът натежа толкова че не се носеше и когато страха беше заменен от гняв и омраза. Когато сърцата бяха стаили достатъчно, очите видели, разума проумял, че робът не си подсигурява нищожното, но спокойно съществуване, а само си гарантира, че яремът ще става по-тежък и увит около врата му...Тогава избухна, като една вълна недоволството, омразата!
Ако клюката, болестта се разпространяваха бързо, то вестта за отмъщение още повече. Достатъчно беше в един град, група хора пострадали от своеволията на местни големци да го нападнат и в омразата си да го насекат. От там пример взеха и други, новината се пръсна....Всичко беше на кантар, защото факелът беше запален, но не се знаеше щеше ли да достигне барутът. Хората щяха да чуят, но дали щяха да си кажат, че времето е настанало или че ,,..Нека изчакам всичко да свърши и да погледам сеир,, Но както не бе се случвало никога, излязоха маси на протест, целта една ,,Невинни са отмъстителите,,-и невинни бяха. Защото нима биха те обвинили че браниш честа си, семейството си, дома си, от хора които си мислят че имат контрол над тебе, които го управляват с насилие и страх. Едни излязоха на протест, други се събраха и сами си потърсиха сметките с оръжие в ръка...
Времето на прогледналите слепци беше дошло. Настъпиха часовете на възмездие.. Настъпи кърваво възмездие.....На първо се събираха да протестират пред банки и полицейски групи биваха изпращани за да следят за реда. Но масите се увеличаваха, скандиранията ставаха все по-силни и крайни. Знамена, лозунги..Някои групи тръгваха настървено, но полицаи ги спираха, отблъскваха..Телата се сблъскваха с щитовете, разярените лица с искрени очи търсеха невестулските погледи зад шлемовете. Търсеха обяснение за действията им. Търсеха отговор,кога полицаите щяха да свалят щитове, да ги обърнат, да разберат че те пазеха собствените си поробители. Неколкократно протестиращи се опитваха да пробият, хвърляха камъни, сълзи на майки, оставили децата си без дом, отнет от заемите потреперваха редиците им. И веднъж, жандармерист, беше пратен да пази банка, от която преди години бе взел заем. Заем от който му побеляха косите, разтрепереха краката. Сега той пазеше онези дебели гуши, които с ехидна усмивка го гледаха как обрича живота си, а след това му вземаха всичко. И той ги пазеше?! Проумя го, с разтреперан поглед гледаше колегите си, протестиращите и в следващия момент...
-О, хайде де!-изрева, тресна щита в земята, хвърли палката, отдръпна се. Той нямаше да спира повече протестиращите хора, които си търсеха правото. Дълга му беше към тях, не към крадци. Колеги го видяха, спогледаха и веднъж робската психика като беше премазана, хвърлиха своите щитове и те, а тълпата се спусна към входа на банката, необезпокоявана. Само очилата и пребледнели лица, на банкери и служители зееха през прозорците.....До минути захвърчаха бюра и документи. Отмъщението започна в най-пълната си форма. Отмъщение което никой не можеше да очаква от спокойните мравки, от тези слуги на корумпирани интереси. Тези мижитурки сега бяха изкарали цялата си таена омраза, смазала страха, докарала ги до лудост, до мисълта, че ще е или победа или нищо. Друго не биваше да се допуска. Това отмъщение изскочи от нищото. Властващите постоянно се опитваха да насъскват хората едни срещу други, да ги разединяват, да им замазват очите, да ги карат да се страхуват и да се чувстват нищожни....но се провалиха! Дойде време да се смажат паразитите.
Нападение последва и в други банки. Примерът се пое и от други полицаи, жандармеристи. Хората се усетиха като един народ, че живеят един живот, че страдат от едни и същи проблеми и желаят едно и също.....
Но най-сладка бе разправата пред Правителствената сграда. Вътре като мишоци, бързо докарани с цели конвои военни се укриваха ,,народните избраници,,...Телефоните им горяха от обаждания, защото всичките изроди с които си имаха вземане-даване, с които бяха изградили своята мрежа на терор,манипулация бяха погнати. Медиите не отразяваха, защото самите им репортери и централи бяха нападнати. Хората нападаха повсеместно, на всякъде всеки един лихвар, бияч, човек на властта, банкер...всички които им утежняваха живота толкова дълго. Тогава няколко депутати видяха през прозорците.....бесила, подготвени за тях. Бесила с хора на тях. Техни колеги, хванати по пътя. Но как? Нали армейски конвои ги пазеха. Но войниците нямаше да стрелят срещу собствения си народ, та те бяха част от него. Просто се отдръпнаха и оставиха хората да си свършат работата. Революцията беше повсеместна
,,Вие сте следващите,, ,,От там живи няма да излезете,,...-крещяха гласовете навън, тълпата се роеше като кошер, а вести за нападнати централи заприиждаха непрестанно. Империята на омразата, на онзи 1% рухваше!!!! Не можа да спре проглеждането на хората и това ще му коства всичко...Големите имения бързо пламнаха, колите им също. Решиха да се противопоставят. Този 1% имаше около едни 20% от зомбита. Зомбита които бяха излъгали, че ако бъдат с тях, не зависимо дали с десни,леви, зелени, сини...че ще спечелят нещо, че ще живеят по-добре. Сега тези проценти се готвеха за контраудар. Хората трябваше да се изправят срещу себе си. Дано разума го прекратеше.
,,До кога ще ви лъжат, че печелите от тях! Нима се радвате да виждате как другите страдаме. Нима нямате солидарност към ощетените, които искат своето отмъщение? Които искат своето възмездие...Вие имате братя и приятели сред нас. Ние сме с вас. Нима няма да живеем всички по-добре ако сме едно, ако сме заедно? Не ви омръзна да ви Лъжат. Не ви ли омръзна да ви предлагат по-малкото зло, да се редуват едни и същи, с едни и същи номера. Знаете го! Те ни разделят, те ни изтощават, изпиват силите и гонят приятелите ни.Ние започнахме борбата, подкрепете ни и няма кой да ви търси сметка, че сами ще си вземете това, което ви се полага. Достойнството на свободни хора!....-очите се напълниха със сълзи, защото истината нямаше как да бъде забулена. Тя просто искаше и излизаше наяве. Зомбитата, заблудените започнаха да се усещат, когато видяха искреността в очите на събратята им излезли срещу властта. Чистотата на чувствата и желанието им за свобода ги обзеха. И тогава знамената с лозунги и абревиатури на крадливи партии паднаха, шапки, свирки, фланелки бяха захвърлени. Народът си е народ и не бива да се дели! И в цялата страна, хората настроени едни срещу други застанаха рамо до рамо в борбата.
Бесила изникваха като гъби пред именията на задкулисни играчи, които въртяха пари в подземния свят...Миговете, в които всеки ги знаеше, но нищо не правеше и само с наклонена глава мълчеше за злодеянията им бяха преминали. Ако съдът не можеше(не искаше) да се разправя с тях, хората щяха. Но наистина пътя до тях беше постлан с тела. Никой не си даваше кожата без кръв. Но дори едни да падат, други остават и продължават!! Виковете тресат зидовете на частните замъци и няма отстъпване назад. Мускулестите тела на пласьори и лихвари паднаха под ударите на хилавите, но безбройни ръце на хората и биваха прекършвани от гнева. Бесила и пред къщите на банкови собственици. Гаражите им носове висяха, а в джобовете им умишлено натъпкани с пари. Да се знае, че заради лакомията им ги обесиха и че парите не могат да ги спасят..
Нощта беше потресена от пламъци и викове. Небето замътено от пушеци...Една по една сградите на администрации, партии, управления падаха под нападенията на събралите се тълпи. Хартията в която всеки човек беше записан като данъкоплатец, като длъжник,като глобен, като провинен биваше изгорена. Тази хартия с тези закони, които уж трябваше да служат на хората, а само разваляха животите им биваше запращана в миналото. А огромни лозунги като ,,Народът е властта,, ,,Народът отсъди...,, се издигнаха и разпростряха по етажите. И духа на свободата караше всеки страдалец да прогледа, да желае възмездие...Дори когато религиозните институции, слуги и подлоги на политиците, започнаха да молят и разпореждат за мир и спокойствие, да няма кръвопролитие, никой не се вслуша в платените им думи. ,,Поискай и ще ти се даде,,- хората поискаха и ще си го вземат. Възмездието!
А накрая стената се пропука. Там където депутатите влизаха, за да коват законите на своята робска система, където договаряха своите сделки и от където замазваха очите на хората и унищожаваха надеждите на избирателите си...Там сега с факли и подръчни оръжия в бяг и бяс навлязоха хората. Маси, пейки, врати, всичко се изкъртваше, хвърляше, потрошаваше. Нямаше какво да се пази, щади. Цената му не представляваше нищо пред желанието за възмездие.. Нямаше нужда и един камък да остава на мястото си, за да не напомня нищо за това тъмно време което се отхвърляше в сегашния момент. А побелелите лица на дебелите управници бягаха като сенки във всякакви посоки, но биваха застигани един по един, смазвани от юмруците на мъстта, на безчетните хора, търсещи отмъщение за умрели в нищета бащи и майки и избягалите в чужбина роднини и приятели.....Плакатите на партии бяха събирани, запалвани. Жалките мутри на тях се затриваха, боите се разтичаха и от тях оставаше само пепелището. Залите им срутвани до основи, местата където сядаха изгаряни в огньове като древни ритуали! И в целия този хаос се усещаше, как хората се отърсваха от ярема, как в пепелището си проправяха път към светло бъдеще на равенство и братство.
Утрото осъмна в кръв, в пламъци...Прочистващи и възвеличаващи нови години, различни..

неделя, 4 август 2013 г.



                                             Не е Африка.....А България!  

                 ,,И това къде е ....някъде в Африка сигурно?,,-изсцепи ми насреща германецът, когато му обясних за някои проблеми в страната ни на чаша. Нашата родина България, в Африка??
            В първия момент бях възмутен. Ало! Най-старата европейска държава, спасителка на Европа, кирилицата, богомилството...Не е като да не сме оставили нещо покрай себе си, да се знае че сме част от Европа, но явно човекът нямаше обща култура. Или просто следва принципа на Чърчил, че ,,Европа свършва там, където започват да ядат шкембе чорба,,. Че те и африканците не ядат, защо да сме част от тях?...Постепенно обаче започнах да правя една бавна съпоставка с тази Африка и нашата ,,европейска България,,. Имаше няколко прилики.
Та ядосах се на думите му, защото нашите медии упорито ни информират кой бил убит в Германия, каква катастрофа станала някъде из Бавария или където и да е из Централноевропейския масив. Съобщаваха ни за решенията на техните президенти, канцлери и прочие, а за нас явно дума не се обелваше, че даже и географското ни положение да не знаят. Впрочем те за география чували ли са? А обща култура? Та някои в България не спират да се тупат в гърдите и да викат ,,В Европейския Съюз сме...,,. И какво щастие е за тебе, като даже не те знаят че си там
Не бях ходил в Африка, просто не ми се беше отдала възможност в зелено...Може би както и на африканците рядко се отдава. Отвори ми се парашута да замина обаче за Франция. Къде по делови работи, къде на разтуха. Ако живеех в София, сигурно нямаше да ми се стори чак толкова различно. Натоварено, пълно с хора от различни националности...Е нямаше ги панелките-факт! Но, както казах, ако живеех в София. Аз съм си от провинцията и там работата е много по-различна.
Щях да бъде в Бордо, една от перлите на Франция. Разходих се из старата част на града и останах попарен. Хората се грижеха за къщите им, макар на векове, които се извисяваха на високо, а не като в Търново, където след време старините ги заграждаха с обезопасителни ленти и чакаха да паднат, а други си стояха с килнати покриви и подути кирпичени стени...Е да, старите си къщи оставяхме да паднат, ала пък високата ни класа(разбирай ъндърграунд обществото) строеше замъци стил възрожденски къщи. И сигурно след десетилетия, техните изродски къщи, смесица на възрожденско и съвременно строителство, които никога не можеха да бъдат достояние на архитектурата през възраждането, щяха да се обявят за паметници на културата..Но както и да е. Отседнах в хотела и улиците ме зовяха.
            Факт е че във Франция имаше много негри и се запитах, французите не са ли ги разпитвали за нас българите, съвсем информативно, в коя част на родния им континент се намираме? :D Чудех се и самите негри, ако видеха българин, не го ли поздравяваха, не го ли потупваха по рамо и защо не му казваха ,, О, братко по континент!,,-знам ли, или нещо подобно.  Има не малко българи емигранти, но и много български роми емигранти. Сигурно и те се обиждаха, защото произлизаха от индийска каста, та да бъркаш родната им Азия с Африка...как би могъл!? :D
            Но както и да е. Известно ми беше че големите магазини на града, бяха пълни с храни-боклуци. Гумени домати, с желатирана вътрешна част, краставици, дето ставаха за истински саби... Търсех пазар като тези в нашите градове. Плодовете наредени, бабите и дядовците до тях или поне едри, мустакати мъже, които наподобяваха изцяло Бай Ганьо, но знаеш че със сигурност те ще да са отгледали зеленчуците които ще купиш и ще са ги отгледали, както са го правили техните дядовци и баби.Едвам намерих градския пазар, но за мое най-голямо съжаление и тука продуктите не представляваха нещо по-нормално...Слава богу не се бяхме осъвременили и побратимили с ГМО-то, толкова колкото европейците и не бяхме заменили зеленчуковите градини и старите къщи с имения и райграс. Все още имаме този навик, сами да си произвеждаме някои блага-поне някои от нас. Тука трябва да намеря и справка с африканците. Може би при тях повечето хора сами си произвеждат храната,предвид факта че масово живеят в селца от няколко колибки, няма заводи и магазини и основната им грижа е храна.
            Няколко дни почивка от шума в България. Кой шум? На заводи-не. На коли-не..На хорска глъчка-че ние се обезлюдяваме, не. На политиците-О,о,о,о да! Големи бъбривци. Каналите не спират да ги излъчват, да цитират и прецитират всяка тяхна дума и израз, най-често безсмислени. Медийни звезди! Преждевременно се запознах с един негър.Не запомних от коя страна е дошъл, но се досетих че както в Африка, така и в България страдаме от синдрома на комплексираните властолюбци. Ами да! Такива са...А африканските държави най-често е бил или е някой диктатор, управляващ вече четвърто десетилетие, с болни амбиции, военни зад гърба,а в България една тумба олигофрени, дето си подават топката, играят театър за пред хората, всички ги мразят, но винаги са в управлението. Сменят цветове, имена, но пак са в него-големи паразити, няма отърване!! И разбира се, страданието на хората от властта им. Това е общото. В Европа всичко беше по-добре замаскирано и се усещаше по-малко.
            Намерих една българска компания в една кръчма. Бързо се присламчих. Бяхме обърнали няколко чаши, приказката ни все ни връщаше на България. Каквото и да струвахме, каквото и да правехме, все там ни връщаше. Дали с лошо, дали с добро очите ни все към България гледаха. Групата бяха основно хора отишли временно на гурбет, да изкарат някой лев. Така вече втора година. Бяха се отърсили от някои балкански маниери, но явно затова се бях намерил аз...да им припомня малко. И по едно време, приказката стана толкова силна, така се развълнувахме, че станахме и запяхме..Колкото гърло имахме, каквито песни се досещахме за България. Ако си у дома, никога няма да се хванеш да го правиш, но тука явно атмосферата те потискаше и човек умираше за нещо родно. Пяхме, пяхме, вървяхме по улиците, лашкахме се по тротоара, че чак обирджии, наркомани и сводници, които се намираха в огромно количество по нощните улици ги беше страх от нас. Учили сме за обръщения към нас от вида ,,тъмен балкански субект,,...Ама колко страшни да бяхме не знам. Просто озвучавахме и разведрявахме с наши песни, тесни и мрачни улички, в които обикновено се чуваше само агонията на хора, пропаднали и отчаяни. Слава богу полиция не ни прибра, а ние се прибрахме всички в един апартамент, на човек от компанията, където се почерпихме още малко и заспахме.
            Разгледах забележителностите около Бордо-на карта и в Интернет. Тогава си набелязах и кои да посетя. Не знам дали знаете, но в Европа, ЖП-транспорта е уважаван транспорт, желан от всяка класа. Някои които си мислят, че той е подобен на състоянието на родното БДЖ, сигурно ще си кажат ,,Ами на хората сигурно им е омръзнал подредения и спокоен живот, та копнеят за една такава дивашка емоция, която те връща назад..,,. Не! Техните гари, влакове и работници с железниците просто са много по-различни. За пример тоалетните. По нашите гари има такива нужници, че в някои няма дори казанчета. Просто една кофа и една мивка, цялата в кир и мръсотии. Да не говорим за състоянието на плочките. Добре че са европейските фондове, че да ги осъвременят малко, ама пак си миришат така зле . Просто ,,защо да пикая където му е мястото, като мога и в ъгъла,,-си казал някой в тоалетна на БДЖ. А влаковете им. Няма лашкане, няма тесни коридорчета и страх че видиш ли влака може да тръгне преди да слезеш. Лоша миризма, обилно потене през лятото и гъчканица сред чантите с яйца и домати на някоя баба-също липсват. Та с такъв влак отидох до едно село, там до известна за окръга крепост. Имам страст към археологически обекти и изобщо паметници на културата.
            И Европа е преживяла опустошителни времена като нас. И въпреки това когато отиваш да видиш една крепост, виждаш крепост! В България имаме една баба Вида, един железобетонен Царевец, стените на който, просто за декорация са покрити с камъни, няколко крепости от по два по-добре стърчащи зида като Калиакра и Асенова крепости, Хисарската стена и горе долу това. Масово крепости метър камък над земята. И не само че камъни не останали, ами и като започнат реставриране на крепост, правят я просто за подигравка. Понякога си мисля че е умишлено. Бетон, железа, бетон железа и чак тогава камъни. Явно все още си мислят че строим някой завод през социализма....Кога ли и нашите замъци ще заприличат на тези във Франция?
            Но впрочем какво ми се хвалят европейците... Питайте англичаните огромната им империя, дали не е изградена от костите на негри и индийци. От костите на милиони хора, захвърлени в робство по плантациите. Сега гузно говорят за световен мир, получили каквото са искали от кръвта на другите народи. Подобна е историята и на Франция, Испания..А поне знам, че нашата България, която може да не представлява нищо особено, не е изсмукала и капка кръв от друг народ. Но хайде моля ви, те са европейци, а ние сме дивите....
            На връщане се отбихме в Германия. Пред нея наистина си представлявахме една ,,Африка,,...много мои съграждани работеха  като в колония в тази страна. Разбира се в по-добри условия от предлаганите в родното племе(селище). Е поне си пийваха повечко бира, макар според историите им закъсненията и наполовина свършената работа, които у дома бяха вдигнати на пиедестал, тука да бяха анатемосани от всякъде. Пътищата им бяха перфектни, не като нашите- домакини на offroad, но пък ги нямаха бабите и дядовците с щайгите плодове и зеленчуци, от които можеш да си купиш нещо домашно на прилични цени. Няма заядливи таксиметрови шофьори, часове в чакалните на администрацията, където можеше да създадеш цели приятелства.. Липсваше тази ,,дива,, частица от балканския манталитет, онази тръпка, която по някога караше косата ти да побелее, а друг път да се превиваш от смях. Тука сякаш всичко беше твърде спокойно, твърде сигурно..Твърде много, за да ми се струва нормално. 
            Не знам ние дали сме от Африка или от Европа...А може да не принадлежим към нито едно от двете разбирания за култури и цивилизации..Да сме си една уникална смеска,  шлифовала всичко типично ,,по нашенски,,