Душевадците

Известна ли ви е историята за душевадците. Това са едни малки създания, подобно на феите, само че вместо да пръскат щастие и да изпълняват желания, те усърдно се грижат мухала в къщата да израсте, буболечките да напъплят, рафта на хладилника с тенджерата супа да се счупи, самото ястие да се вкисне и всичко останало…

Според древните писания, СЛОНЪТ-божество от зоопарка на божествата, бягащи над небесния ни купол, веднъж поел течност от друга планета и като се изпратил с хубота си по човешките създания, те започнали да създават цивилизация. Ала на мястото, от където тази цивилизиционна смес била взета, се градяли все красиви, чисти и приятни светове, а по нашата планета изникнали градове с чуми, улици изпълнени с плъхове и отпадъци от къщите...и явно че тази мръсна черта била изконно притежание на човеците, ала в началото била под заплаха, заради чистотата на дошлата цивилизация. Затова и Божествената свиня издухала от зурлата си душевадците, за да запазват тази наша човешка черта-мръсотията.

Та в модерни времена, душевадците са отговорни за градовете такива каквито са. Например за изчезването на вещите ви. Колкото и странно да ви звучи, не извънземни, които ще ги изследват, а душевадците ги прибираха. А някои от градовете им дори си градяха къщите от стари ботуши, а за магазини използваха най-изпокъсаните, защото дупките служеха като витрини. Нощем, а понякога и най-нахално денем, ключове, лични документи, пари и разни там изчезваха. Парите знам че използвали като хавлии, ключовете като чесалки. На какво? Няма значение, защото ако знаехте нямаше да си ги искате обратно.

В дупките си отглеждаха хлебарки,стоножки,скорпиончета, паяци и разни други гадини, като от малки ги обучаваха че тяхната цел на живота е не друга, а благородната саможертва. Те трябваше да щъкат из стените, за да ги гонят хората с парцали и книги, с които да ги смачкват, да си оцапват стените или просто да купуват препарати, с които тровеха и себе си.. И наистина имаше цели зали за обучение, където душевадците показваха чрез схеми и модели на паяците най-удобните ъгли, на хлебарките най-изненадващите дупки. А за да заживеят с мисълта за саможертва, тези гадини бяха промивани още от малки с песни от вида ,,За великата среща с дебелата корица” или ,,За омацаната с нас стена” , ,,Ний искаме да бъдем...“където се възхваляваше делото им.

А когато идваше време за щурм, даденият душевадец поемаше в марш отряда от гадинки към апартамента/къщата. Уви понякога, пресичайки пътя, цялата тази паразитна армия можеше да бъде прегазена от кола. Така се случваше шофьорът да види секунда преди да прегази,под строй маршируващи странно скорпиони, мравки, паяци и ала бала. Затова с времето създадоха подземни тунели до самите къщи. А душевадковските историци, дори сметнаха за длъжни да лъжат, че човешката канализация е именно произлязла при случайни откривания на техните тунели, при които решили да откраднат модела и да ги използват за своите си човешки цели. Колкото истина беше, толкова и ефективна бе душевадковската тунелна система, понеже постоянно се срутваше на едни места, объркваше посоките на други. Затова накрая решиха просто да се придвижват към домовете по човешката канализация. С усета си към миризмата улучваха точно дома, който търсеха и занасяха там нужните бръмбари, семена за мухъл или отряд за замърсяване.

Сега теория и за конспираторите. Говореше се, че срещу мръсни чехли, изтъркани гуми, пластмасови чашки с остатъци от кафе, душевадците бяха подкупени от производителите на препарати за чистене. Дребните мърсяха, онези продаваха. Тази симбиоза бе съществувала, от как жената на кроманьонеца бе оскубала гърба на мъжа си, за да си направи първата метла, но развитието на индустрията бе засилило процеса. Убийците на вредители също бяха оставили номера си в подземните галерии, но като цяло връзката се осъществяваше от една циганка-врачка. Дълги години жената се представяла за радио-говорител, предавател или дори посланик на посолството на мъртвите, но видиш ли, самите духове не я наели. Оставили я да си върти номерата, представени достатъчно добре, че и кандидатстването в НАТФИЗ нямаше да е проблем. С времето обаче успяла да се свърже с душевадците(нямаше как иначе, юртата и бе разпростряна именно над един от тунелите им, извеждащи ги от подземните им градчета на повърхността). И така след дълги премеждия, баба Бахти Метла Невидех днес бе дистрибутор, посланик и зъбно колело на тази симбиоза.

Имаше и специални отряди, които се грижеха за опазването на този интересен човешки вид-нещастника. Предлагаха условия за неговото съществуване. Преместване на камъни, точно пред стъпалото на човек, преди да се помръдне напред, за да се спъне. Развинтване на капачките на капки за уши, нос, очи, та когато човек ги обърне да му се изливат целите. Предварително изливане на шампоана, за да стои косата ви мазна и спомага за мизерната обстановка в града. Хранене на котката ви или кучето с разхлабителни, в момента в който ги оставите сами, за да можете при връщането ви, да бъдете посрещнат от животинските....Да, наистина там работят едни душевадковски специалисти.

Още из ,,Изследвания на душевадковската политика, разбирания и занаяти“ по-нататък

           

                                                                  Тих

            Старият Гирго. Този чернокос човечец, често можеше да бъде видян да върви из улиците, да говори със себе си. Така фокусиран, а по едно време просто спираше, оглеждаше се, извикваше и пак продължаваше, вече свел глава, наврял я в раменете си. Отстрани картина, която напомняше на хората, че държавата нямаше достатъчно пари да прибере всички луди, или че човешката душа беше изостанала от прогреса и често се пречупваше от натоварването му.

               Какво ставаше в този затворен човек? Луд ли беше? Философстваше ли? Не! Дали той не виждаше друго, различно от нас. Може би шарени цветове, събеседващи хора или нужда да излее емоцията си, да даде тяло на душата си, за да не я подтиска.
                Всъщност много често той изпадаше в някакво друго състояние. Състояние, в което се убеждаваше, заблуждаваше и вярваше, че живееше нещо уникално. За него нямаше съмнение, че от сутрин  до здрач, мислите минаващи през главата му бяха неповторими и уникални. Че животът му беше уникален. Нямаше място за съмнения, че действията и постъпките му са безгрешни или че би послужил за прекрасен пример, не на човек, а на цялото човечество.

              И когато минеше нещо през ума му, той веднага се замисляше, нямаше ли да е добре някой просто да записва мислите му. Тъй както ги изразяваше с мърдащи погледи, мятане на ръце, така да ги сложеше и на лист, преди да изчезнат. Затова реши да си наеме записвач.

                Човек, който от през цялото време да снове, да стои тихо и само като му каже нещо старецът да записва. Да пази и съхранява за поколенията, които щяха да охкат и да се възхищават на мислите на Гирго. Или поне така си мислеше той.

                Така през ден, както стоеше на стола, дивана, безмълвен писарят, изведнъж влизаше с трясък и бутилка вино Гирго. Очи подпухнали, сърце свито, влизаше с големи крачки, сядаше и започваше, говорейки със себе си, а всъщност на записвача:

Смисълът на живота. Това не е нито да постигнеш онова, което съдбата не ти е дала. Не е нито да постигнеш мъдрост или сила. А само и единствено да превърнеш желанията, мечтите и радостите в реалност. Да ги изживееш…

                  Наливаше по чаша от виното. Една за себе си, една за онзи с който уж разговаряше и една за писаря. Все едно записвачът не беше човек и не заслужаваше на него да говори. И пак продължаваше:

                Каквото и да правиш не трябва да има страх. Никога…Това нещо убива, погазва пътя ти. Ама хората са слепи, не виждат и не вярват че е така. А е така защото…-защото той го е казал, си мислеше наум записвачът.

Излизаха някъде. Гирго с приятели и писарят като сянка. Стои, гледа листа, движи механично крака и пише, щом Гирго му дадеше знак. Шеги, размисли, заключения, истории, спомени. Оформяше се една странна  автобиография. Там, където диктуващият, говорещият бе извисяван до един облак с Бог, удряше наздравица с Марк Твен или просто стоеше под маслиново дърво до Сократ. И тези сравнения, тези принадлежащи му срещи, отнети от скъперника-Времето, самият Гирго бе решил че са му прилежащи.

           И когато Гирго умираше, стоеше в леглото, гърчеше се, виеше се от болка.Поглеждаше роднините и приятели си, ала нямаше време нито да чуе те какво му казват, нито той да се прости с тях. Беше зает!

                Да стоиш и да чакаш да изчезнеш от това място е най-странното нещо което ми се е случвало. Боли те тялото, душата. А по едно време усещаш отдих, отпускане, но изведнъж те пристяга. Спомени изплуват, щастливи моменти. Изплуват и недостигнатите цели и ти се иска пак да се родиш, пак да живееш и вече няма начин да не ги направиш!
                Ала по едно време Гирго замлъкна. А, случи се! Умът му не спираше да бълва онези приказки за предсмъртното състояние, какво вижда човек. Не спираше да разкрива тайните, които така дерзаеха човечеството, които всеки виждаше само в онзи миг, в който не искаше или не можеше да сподели с никой. Говореше, ала устата не се отваряше. И добре че вече не осъзнаваше, че колкото и да говори само той се чува, защото иначе щеше да си замине в агония. След известно време на още стенания и преплитания между два свята, между живот и смърт, затвори очи. С блага усмивка. И продължи да разказва, пътувайки към  небеса и планини, продължи да говори на онзи негов писар, стоящ винаги зад него…Какво са боговете, демоните, небесата и душата. ,,Пиши! Вечността ни чака! И в това да я описваме, и в това да ни почитат."

                А в стаята, където Гирго почина, стоейки на стол записвачът, затвори книгата и на корицата само с едни  бедели букви написа ,,Той живя! Не така както му се полагаше, а по-добре! Не така както другите искаха, а той!Той да, а аз живях ли??”

                                                       Траките

            Кой ви каза, че ние не сме майка или поне наследници на велики народи! На велики идеи, неповторими, неоткриваеми преди нас! Кой ви каза, че ние не сме богоизбрани или богоравни? Слушайте сега...

              Защо гърците мразели толкова много траките? Просто им завиждали и се поболели от комплекси. Докато тракийците пиели и ядели с Дионисий, Зевс само пращал светкавици по чукарите на островите им или скъперничел се за огъня. Богините им пък, все намирали някой карък да избира измежду тях коя е по-малко грозна(защото за хубост реално дума не можеше да стане) и като направел някоя грешка стъпка при избора-хоп война! И докато пиели разредено вино, зараждали идеите на хедонизма или просто се излежавали под горещото си Слънце, но в никакъв случай не вършели нещо продуктивно, то в Тракия градял кипеж. Кипеж, движен от свещения принцип,,Действайте, че да изглеждаме по-умни от гърците“...Злобата си била истински двигател, особено за Боклув. Кой е той? По-късно ще се разбере ;) .
             Имаше един град- Бардакджия. Там гръцките моряци изхвърляли ненужния товар, скитите- измършавелите коне, траките- вкиснатото вино. Изобщо, все дарове за боговете. Града беше станал първия глобализиран град в света. Център на религии от цялата плоскост. Впрочем същите богове най-редовно пристигали с ламаринените кораби, за да приберат там каквото им оставяли. В край на краищата, борбените бардакджийци решили че нямат нужда от посещенията на боговете, та изкопали подземни галерии под града, където скривали и складирали даровете. Така впрочем били създадени прословутите подземни селища. И за да накарат обаче хората от съседните земи да продължават да носят дарове, създали големи статуи на боговете, а на всевишните обяснили че човеците вече не ги вземали много за стока. Впоследствие някои се облажили, други се ядосали, а трети-ами те просто се оказали част от изчезнали за наказание цивилизации. А тайната която бардакджийците пазели-ами тя станала първата ако не световна, то Балканска конспирация. И до късното средновековие чак се намирали свещеници, които си оправдавали твърдия хляб и разреденото вино (сиреч дажбата) с това, че уж ще търсят ключа към тази мистерия.

           Единствен само Дионисий, покровител на града бил добре дошъл. Това било, защото при показването му, щраквайки с пръсти, изниквали маси пълни с ястия и амфори пълни с вино и каквото поискаш. Разбира се в същия момент, същото количество питиета и храни изчезвали от гръцки градове и складове. После да не се чудите, защо някой град не издържал обсада, поради недостиг на храна. Не са били виновни нито мишките, нито контрабандистите, ами Дионисий. И докато философите си потърквали плешивите глави, чудейки се как може да изчезнат запасите им, то в Бардакджия се вдигали най-големите пиршества по цялото кълбо.

              Ала времето си минавало и както си тъпеело и скучаело, подобно на безделник, седящ на масата вече четвърти час, озарило го идея. Идея ли, израстък ли...Направо да си кажем, роди се Ъндърграунд Магна Тракия-нейното име се шептеше тайно. Тя се занимаваше с незаконния пренос на ритони към Персийската империя и обратно, атентати в Рим, продаване на гласове в Атина, кражби на мумии от Египет или саботиране на викингски ладии. Разцъфтяващ бизнес и сила, покровителстван от тракийската аристокрация, макар и тайно и неосъден от боговете(които получаваха добри отплати. След като народите започнаха все повече да редуцират бройката им в пантеона или да ги заменят от монотеистични, видяха нов шанс за обогатяване от ,,рушветите,,).
           Как се зародила? В залеза на Боклув, началото на засилването на Римската република станало нещо. Боговете вече се сопнали, взели и да измират от тъга по егото си, щото нямало кой да им се кланя толкова-да не забравяме че от гняв, задето човеците ,,спрели“ да им носят дарове в Бардакджия, изтрепали половин свят. Та спрели да се занимават с човешките дела, а човекът-с това да им оставя по нещо. Подземните тунели и галерии на Бардакждия и още няколко градове, поели примера му и влезли в ,,конспиративен“ съюз с този град останали пусти. Та в тях се заровили онези, за които сега казваме че са от света на ,,ъндърграунда,,. Чисто и просто, те си бяха започнали дейността именно под земята.
             Та сега същите тези обръснати с жарава( че да не им никне повече коса), ходещи с черни стъкла на очите и дебели сопи в коланите, бяха започнали да пренасят оръжия в Тракия. Цели канали не, ами канализации си направиха, само и само оръжия да прекарват. Да знаете от къде е тръгнала тази дейност. От Рим, към Мизия. Защо? Римляните имаха успешна теория за превземане на нова територия. Идваше от максимата ,,Когато един народ има повече оръжия, от нужните за война с друг народ, какво прави? Започва война между себе си.“

             И със същата максима продаваха, подаряваха оръжия на опозицията на тракийския цар именно чрез ъндърграунда. Накрая владетелят подушил, започнал да наблюдава границата, та чак и да наема богове като наблюдателници, ала било късно. Работата стигнала до там, че тъкмо да му мине махмурлука от последното празненство, и гърци, римляни, че и редица траки му поискаха главата.
            И като дойде в Бардакджия тракийският владетел(същото място на кеото се зародиха и тези, които му сипаха сол на главата-и после не били създали траките иронията) да събере всичките си подвластни за война, започнаха да се редят и прииждат в града...Агриани, населяващи поречието на Струма, в която много се и давеха, понеже смятаха за благородство да се плува с вързани ръце и крака. И пайти, които пък аналогично се давеха в Егейско море. Диобеси, идващи от планината, от чиито отвеси често падаха, понеже вечно се стопляха с вино, пък това им пречеше да вървят в права посока по тесните пътеки. И онези от Родопите, които толкова тачеха Орфей, че бяха си измислили поход по неговите стъпки. А една от отбивките беше при Хадес, да търсят и те Деметра. Само че много от тях не само не я намираха, ами слизайки в пещерата, не се и връщаха. Дойдоха и от племената, които живееха по острови като кабирите или саиитите. Не е тайна, че си купуваха кораби от гърците, а онези понеже ги мразеха им продаваха калпави фрегати, та половината потъваха из пътя през морето. Изобщо враг на траките беше водата, затова караха на вино и по-силни амброзии. Но не само тя. Имаше едно племе, уздицензи, което живееше в самия център на Хемус. И понеже се смяташе за нещо над другите племена, реши да заживее на най-високата точка на планината. От една страна да се чувстват по-близко до боговете, от друга да гледат останалите племена от високо. И Диоисий укроти ветровете на върха, за да си построят селищата, ала след това го пусна да брули. Мога да ви кажа че това племе е измислило ежедневния парашут, който винаги е прикрепен към теб, понеже често от вятъра литваха я майки, я деца, я строители на покриви или по-хилави хора. Та след дълги и неуспешни приземявания някъде покрай Марица, създадоха своя парашут от зашити кравешки кожи. Изобщо събра се множество, което беше останало живо, след всичките инциденти, които съпътстваха тракийските племена.
        Предстоеше изпращане с жените, изразено в следния ритуален, сакрален диалог:

         -И или се връщай с повече рани от съседа, че да не ми се ежи пак жена му що за герой бил, ама не чак осакатен като другия, че да те гледам като бебе, или не ми се връщай изобщо. Друг мъж ще си намеря, не се безпокой. От сега съм го обявила за търсене. Пък разбера ли че си избягал от боя, собственоръчно те намирам и нито гърци, ни перси ще ти се сторят врагове!!-ръмжеше жената-Впрочем ако ограбвате някой град, отпускам ти каиша да се забавляваш с местните жени, така да покажеш мъжество, ама у дома да ми донесеш някое герданче, амфора, не болести!

         -Оф, хайде бе! До сега да сме се върнали от битката. Гледай сега!-отвръщаше мъжа и побягваше да навакса тръгналата армия.

           А битката? До тогава винаги започваше точно след като тракийските и гръцките богове се обложеха, приготвеха за предстоящото шоу или просто ако бяха в настроение. Ако ли не им бе до забава пращаха по някоя тежка чума да мори народите, та да намалеят и да решат да се помирят докато отново набъбнат. А когато отново станат достатъчно много да воюват, на боговете вече им идвало настроението.
           Та траките редовно печелеха. Затова на тях залагаха Тор, Локи, Ра, Озирис, че дори и Прометей веднъж-два си беше позволил да заложи за тях. Впрочем заради това че подкрепи вражеския отбор, Зевс го заточи на онази скала, а не заради някакъв си огън. Прогреса който Прометей доведе сред хората и без това си ги мореше достатъчно, та Зевс нямаше смисъл да се притеснява, че на гърците ще им стане много хубаво.
          А как свърши тази война? А питайте историците, дето казват че тоя народ бил безписмен и не оставил нищо, пък камо ли създал нещо след себе си. Те да ви кажат!

         За Боклув? В следващата глава, че тази май много дълга стана.

                                                                     Чувство

          -Пешка. Цар. Офицер!-шах! Пенсионери...гроздобери-минали, заминали.
                     Маса, пейки...сгърчени лица, откършени крила. Чакащи смъртта. Все още не дошла.
          Студ-навън и вътре. В душата, в къщата, в блатата( жаба се замята).И филия с масло залята. Джобове без стотинки, сметки до небето.
                Мисъл-тлее, плам-отминал. Лампа грее и детенце пее? Небръснати лица, очи искрящи. Пешката помръдва, по дъската дращи. Спомен идва с мисли тлящи...Братство, идеали, забрава. Измама, борба, път през трудността-стената корава. Сянка на млада жена, песен въртяща, черна мъгла. Двигател пищи, бодливата жега, вой от беди, женска постеля.
Събужда се вече, след спомена блед. Пак е в парка, с шаха, окъсано яке и за гроба еднопосочен билет.
                 Вятър студен, гърбаво тяло. Поглед умилен, лицето покрито с бръчки е цяло.
.........................................................................................................................................................


               Музика! Китара, тамбура-бира и лула. Веещи се клони. Хопа, тропа, виещи тела. Мятащи ръце и усмихнати лица. Бели врати, звън на китари, отворени очи, а небето синее в разноцветни пастели.
              Дрън-дрън в посоката една, обръща се музиката в друго след това. Тъга, смях, мисъл и игра...Падащи листа. Дим, постеля, легнали бутилки. Веещи коси, спомени(твърдите костилки).
              Бира- омаяние. Танци- упование. Думи, словоред...Боички, веселба, а накрая берекет.
                     Шарено е някак. Чуваш ли го? Крясък!!! Свобода, танцуващи тела. Пейте песента.
Хванати ръце, красиви шарки-май на петна. Люлеещи звуци, пълни усмивки-ха, младостта!                       Шарени дрехи, сандвичи, баници, картини и книги. Благина, светлина, крилатост- помни ги!
................................................................................................................................................................
              Улица. Сивота-пак лица. Подпухнали очи, навъсени души. Улици изпълнени с дрехи, суета, пари. Май не се търпи. 

              Работа, умора, слепота- NO изкуство, никва свобода! Ред, костюми, магазини. Стоки, злато, гнет, омраза. Сивата пътека, път един. Без залитане в шарения дим. Офис, магазин, ковчег.

                 Телевизор...хипнози, реклами, лъжи-отрова любовта в тебе с плесен покри. Човекът върви. Върви с бомбето, с вестник в ръка. Портмонето-пълно със суха пара. Жената пак вика , детето реве...къде е въжето, къде?!?!

                                                     Похлупака

             ,,Не е като да не сме се наврели в детска пързалка с малки деца,,-хвалеше се 14 годишен тийнейджър
             ,,Не е като да не си рисувам по чина,,-допълни друг
              ,,Не е като да не бъда с две приятелки цял следобед навън,,-добави и трета
               ,,Не е като да не съм луда.,,-завърши чевърта
            ,,Същински дечица сме. Не ни се расте,,-каза пета
          Дечица?! :D Защото решавате да направите нещо напълно повърхностно, което свързвате с детинщина, за да можете да изтъкнете ,,детското“ в себе си. Да можете да се представите в друга светлина. Да може да покажете нещо различно. Ама не е. Я кажете, докато правихте дадената ,,детска" дейност, искахте да сложите нещо в ,,детския" си актив или просто го правехте защото ви идваше отвътре. Когато извършвахте дадената дейност, ако сте мислели само дали е детско и дали ще стане, за да напишете че сте дете като статус, то пак сте си същите! Позьори...
          Между другото дечица, ама надолу статуси едва ли не крещящи ,,обладай ме,, или ,,животът ме е изградил, да се боря и да успявам, независимо от пречките му,, :D .
            ,,Не е като да не бяхме на плажа цял ден,,-фундаментално!?!?!? Мале, да се пръснем сега.
              Статусите хвърчаха един след друг. Колко приятно. В очите ти да се набиват някакви писания, които човекът качил така скромно ,,не е като да...,, или засрамено ,,малко аз,, изтъкващи нещо, с което обаче държи да се похвали, изтъкне, да събуди завист може би. Похвали се на приказка. Украси случката с качествата на речта, с шареността на мимиките. Но да подхвърлиш ,,не е като да,, и да продължиш с едно просто изречение. Жалко е! И то за обикновените неща.
             Г-ин Похлупак се чувства ....тъжен....нещастен....весел....влюбен..... Попове пращам да гонят демоните на тези статуси. Да мятат и те виртуални кадила, тамяни и да изгорят корените на това зло, пък барем и своите. Чувството си е чувство, за да се сподели със себе си, да те кара да виждаш смисъл в това което си и желание за борба към това което искаш да си. Чувството се споделя с приятел, оправдава и създава съответните ти реакции и действия. То НЕ се слага за харесвания, за скапани известия.
               ,,Ко ме интересува мнението ти. Така искам, така правя...,,-това не значи че си прав, драги ми Похлупак-,,Има хора които се интересуват, които ми опишат да ме питат как съм,,-може би подтикнати от същите безкористни мисли като твоето желание за самоизтъкване, а те за да клюкарят. Г-ин Похлупак. Вие живеете, за да се отбелязвате в статуси, понеже понякога така ми се струва.
                Скучно ти е...прочети книга, свърши работа, помогни на някой за нещо. Светът, хората около нас и самите ние имаме такава нужда от действия, които да не са провокирани от заплащане. Действия, извършени заради самите нас. Ако ли не друго, Похлупак, поне за да не ти е скучно прочети книга, помогни на някой. Защото като цяло, не ми правиш впечатление на голям умник.

                ,,Не мисли за мене, защото вече те....,, ,,Аз може да бъда повалян, но ще....,, .....и какво пак за тебе? Виж сега, Похлупак. Ти някакъв духовен гуру ли си? Или си някакъв доказал се човек (не като киснещ по кафетата или свалящ си лесно гащите, а с нещо полезен за човечеството и природата)... Имаш си виждания, идеи, било ограничени или не. Ами използвай цитати на доказали се личности. Предложи разкази, музика. Сложи нещо, което да не крещи ,,АЗ,, а идеята, чувството което ти изпитваш. Защото не ти си ,,.....силен, защото се изправям след загубата,, а всеки, който се вдигне след даденото житейско предизвикателство. Схвана ли? Не! Може би не обясних добре. Слушай-Не ти правиш идеята, случката и тн., а те тебе. А защо да използваш цитат или песен? Често те носят разнородни емоции и разбирания и дават свободата всеки да открие нещо полезно. Цитирай Ганди с ,,Бъди промяната, която искаш да видиш в света,, вместо да кажеш ,,Аз няма да те оставя, защото не искам и мене да ме оставят,,. Пак ще се разбере, че смяташ, че това което дадеш, това ще получиш. Кажи го по-общо, за да е по-полезно. Иначе просто обясняваш нещо от себе си, което най-лесно ще се попие от клюкарките.
...................................................................................................................................................................
           Похлупак, как е свободният ти живот. ,,Не държа да се доказвам на никой. Правя това което искам!,,- и на кого го казваш. На другите, нали :D. До колко не държиш да се доказваш ти си знаеш.           Похлупак. И ти спасяваш майката природа нали? Ежедневно мислиш и алармираш за проблемите в околната среда. Бориш се и срещу проблемите в твоята страна-политически, икономически. Убеден съм, заинтригуван си от това да помагаш на хората. На негрите, на китайците. Да, ама само на статуси. Давал ли си два лева да купиш кисело мляко и хляб на пенсионер? А предлагал ли си на човек от улицата, ей така да му помогнеш да пренесете нещо? Давал ли си? Осъзнал ли си, че дрехите от порядъка -40, 50,60 и на горе лв. , са дрехи хранещи не хора, а изроди. Че е смешно да вървиш подир марки, да се хвалиш че си дал толкова пари. Че дай ги на пенсионер като ги имаш. Остави ги на майка си и баща си.           Изобщо защитаваш ли някаква идея и познаваш ли, повече от това, което има по статусите ти?
           Виждал съм те из улиците. Стоеше на една пейка. Клюкареше нещо май. Говореше си за нещо. После стоеше забит над телефона ти. После пак повтори същото отново. Май и на кафенце отиде, ама там какво ли друго да правеше. А, да....започна да се снимаш. Вярно. Няма лошо. Снимка, две...десет,двадесет....спрях да ги броя. И на снимките едни физиономии. Вечерта снимката, статуса ,,Страхотен ден. Не е като да не си приказваш с приятелки и да разбереш толкова много истини (брей, благодаря ти ГУРУ. Сигурно и истината за смисълът на живота ще откриеш на кафенце). Малко се снимах ас (аз)“-завършва статуса, а отдолу пише ,,Добавени нови 30снимки". Дето малко ще да бяха. А самите снимки. Брей, де да не бяха нагласени. Де така да се бе цупил, смеел и движел и усмихвал както на снимките. Ама не беше. Аз те видях. Ама другите не те видяха. Те снимките ще видят. И после някой, както споменават учените ще се комплексира от твоите така ,,велики“ преживявания( все пак на снимките приличаш на много весел човек). А може би и ти си се комплексирал, ала понеже виртуалната мрежа не учи на действия, решил си да се самозалъжеш. А другите да излъжеш.
Да се заровиш, упоиш и отровиш от света на другите, представен в социалните мрежи не е хубаво, но си е личен избор. Но да лицемериш, да лъжеш, заради ,,харесването,, на другите-жалко е!
,,Не е като да,, -живееш? За другите ли, за себе си ли. Живееш ли? Ей, Похлупак...

                                                                          Мръсната истина

Разказва се за един студент...

           Животът ми е една трагедия. Комедия?! Както щете го наречете, но със сигурност нещо му куцаше.

            12:15 през нощта. Обръщаме чашка за началото на новия ден. Китарите дрънчат, барабаните пригласят, а нежен женски глас ги успокоява. Хубава група. Главата ми обаче вече се омотава, а болките в стомаха унищожават добрите емоции. Погледнах приятелят си до мен. Той бавно потупваше по бара, радваше се на музиката. Потупах го по рамото. Той се обърна и в онзи момент видя само как станах и изпрах на някъде. Прикривайки с длан устата си. Какво стана ще разберете само от заключението, че следващия човек който влезе в тоалетната трябваше да е с противогаз. Какво стана след това изобщо не помня. Събудих се в дома на приятеля ми, с неговите дрехи. За моите само каза, че са тотално бракувани.

             Въпреки тази кратка история, моята личност далеч не е толкова пропаднала. Съвестен студент, с разнообразни хобита и добри приятели.

             Всъщност не обичам да доверявам много неща, но имах един голям проблем. Може би познатата и клиширана история свързана с романтичната, но несполучлива любов. Повече от година харесвах не, а обичах едно момиче и факта че не добивах смелост за каквато и да е стъпка ме притиснаха. Една вечер, както се черпехме, така на пияна глава другите ме накараха  да и го кажа. И аз отидох пред квартирата и. Само че нямаше с какво да я повикам и затова хванах шишето под ръка, метнах го и направо спрасках джама и. Не знам тя какво е почувствала, но аз тогава бях убеден, че ще излезе усмихната и развълнувана, очакваща принца си на бял кон. Вместо това пет минути по-късно, без тя да се показва или поглежда, дойде полиция и едвам успях да избягам извиквайки ,,Обичам те!!,, В последствие поради факта че гузността ми ме накара да и платя прозореца, тя разбра кой е бил вандалът, който я е обичал. Еми, добро начало беше...

            Няколко дни по-късно се срещнаха двете ни компании. Тя ме гледаше едно смутено, аз пък направо умирах от срам и колкото и да умувах през цялото време, идея не ми идваше как щях да си изчистя черните точки, че и да я спечеля. И ги гледах другите. Ту се майтапят с момичето, ту някакво подараче или пък по усамотен разговор и им потръгва полека-лека. А аз само се впускам в политически и разни там научни теми, където можеше да намериш добър приятел или опонент, но не и любов. Е освен ако не си от другия бряг. Идваше края на вечерта и небето е пълно със звезди, градът в светлини. Абе изобщо пълна романтика. И аз стоя, стоя, чудя се какво да правя. И по едно време направо я сграбчих и я целунах. После така рязко я пуснах, тя остана безмълвна и да ми олекне си ударих две чашки.

            Сега ще ви обадя третата си най-издънваща постъпка. Ами откраднах я... Какви филми бяхме гледали, какво ме настървиха моите саирджии и аз като някой селянин от преди два века, я вдигнах и помъкнах. После ми би един шут между краката, два шамара, тегли ми една майна и доказа своята амазонска същност. А най-тъжното беше, че да бях такъв простак, разбирам да ме остави, ала аз не бях. Градях грешно мнение за себе си, само защото реално не знаех какво да правя.

И така идва денят, за който искам да ви разкажа:

            Заедно с няколко приятеля отидохме на концерт. Всъщност беше някакъв музикален състав, изпълняващ и рок балади и джаз песни. Аз спокойно си гледах и си обсъждах на ум. А мислите ми представяха цялата атмосфера като някоя комедийна сцена. Мислех си дали на брадатия дядо не му е топло на лицето, дали един от музикантите, извиващ се като змия, изобщо беше добре с главата. Чудех се къде раздават безплатните чашки с вино за почерпка и имали изобщо такива? По едно време намерих и един дядо с който да се заловим за политиката. Изобщо качествена дейност, стойностна. И тогава...Виждайки как едни мои приятел и приятелка се държаха за ръце влюбени. Той и говореше нещо на ухото, тя се усмихваше и се подпираше на рамото, замислих се и реших, че да споря с някой дядо на тема, обсъждана хиляди пъти, няма да ми е толкова добре, колкото ако бях като тях. Започнах и аз да си представям как седях, а тя до мене, как се усмихва бавно и нежно. И тогава тръгва лек джаз, унасящ те, разказващ ти за живота на други хора, също така като тебе търсещи щастието. И после си представяш звездите, как се смеете и си говорите нещо. Усмивка, целувка, прегръдка...

А не!!! Този сън, блян, изникващ така от нищото, сред цялата тази обстановка, направо ме унищожаваше. Желанието не трябваше да съществува, ако беше заобиколено от невъзможността. Исках да изляза. Намерих безплатните чашки. Взех две и си тръгнах. Още на слизане по стъпалата едната беше пресушена, а другата на половина.

            И втората щях да пресуша, ако ли не стана онова нещо. Подсвирквах си, умувайки, някак изпълнен все още от цялата тази атмосфера, макар и да се мъчех да я отрека Излязох и за пръв път от няколко часа усетих хладен вятър, тъмния фон, оцапан с ярки светлини. Беше се свечерило. И колкото и да знаех, че може би нямаше да ми се получи, нещо от вътре ме караше да се изпълвам с едни положителни, лековити, обнадеждени мисли по този мой голям проблем. А може би наистина имах възможност, а може би все още имах надежда. Имаше ли изобщо какво да губя? И тогава я видях.

            Тя седеше на една каменна плоча. Снимаше нещо, възхищаваше се на друго. Очите ми се премрежиха, спокойствието и оптимизма изчезнаха, унищожени сякаш от притеснението и стъписването. Ами сега? Трябваше да се действа. Всяка друга постъпка щеше да е позор. Най-накрая го направих. Хвърлих чашката, чух как виното се разля. Просто трябваше. Пристъпих бавно към нея, без да ме усети, седнах. Погледна ме, първо се уплаши, но аз просто казах:

            -Звездите са хубави днес...-после погледнах към небето и ето на. Не ме беше оставила все още цялата тази комедийна ситуация в която живеех. На небето нямаше звезди. Но нищо. Поне успях да я накарам да се засмее, когато видя какъв фасон направих, щом разбрах че бях казал голяма глупост.

             -Звездите не знам , но градът е хубав.-отвърна тя

             -Той винаги е...-допълних и щях да продължа с нещо от вида ,,ако си го виждала мъртво пияна, ще се шашнеш,,. Ама реших да премълча това.- Нали знаеш. Красиви хора, красив град-какво си помисли не разбрах, ама ако можеше да оценя как се справям за сега щеше да е добре. -Искаш ли да отидем към...

             -А, не, аз май ще се прибирам.-ау, това се наричаше отрязване. Ами сега, да я оставех да си замине щеше да е грешка номер едно, да тръгнех подир нея, грешка номер две.

            -Ами приятна вечер.-оле божке, направо се осрах. Тя стана, тръгна бавно и не мина пет крачки, аз също станах и извиках-Чакай! Дай да отидем до клуба на ъгъла. Мисля че твоите приятели са там-излъгах я, но поне се съгласи.

           По пътя бързах да и се извиня, а тя сякаш с охота прие думите ми. След това вече не помня нищо. И този път не от алкохол, а от някакво друго чувство всичко ми е замъглено. Все едно има моменти, в които емоциите са толкова силни, че просто заслепяват думите и спомените. Единствено в главата ми останаха музика, усмивки, красивите нощни улици....и тя!

                                                      Клюкарката

            Знаете ли какво е бича на нашето време? Клюкарството...Статистически погледнато, хората практикуващи това хоби, занаят, професия или изкуство (разбирайте го както искате) изговарят три пъти повече думи от преподаватели, философи и тн. Обаче само около 10% от думите им са адресирани към тях самите или някаква научна сфера. А другите 90%?

           В нашето село имаше една клюкарка. И то не каква да е, щом израза стана „...кмета, клюкарката и попа( даскали вече не останаха). Викаха и Чумата. Като хамелеон се прокрадваше сред хората и като някоя въшка започваше да лази и човърка по тях, барем изсмучи някаква информация. Постоянно си вреше носа на всякъде. Буквално в някои случаи. В ключалки, в буркани,щ в каци, в мази, в тави и тенджери. Да разбере, да види. Често казаното и видяното минаваше през личната и цензура и на показ отиваха само отрицателни черти, заядливи коментари. Какъв показ? Нейната уста беше като цяла печатница. Цели тиражи се бълваха за кого ли не и кога ли не. От преди петли, до след като чакалите слизаха в селото, тя не спираше да обяснява за живота на другите.

          Та Чумата си имаше цяла система, цял учебник по ,,чумава етика,, с която съдеше делата на другите. Разбира се ,,лошите,, постъпки не бяха присъщи на нея, а добрите...ами те сякаш бяха съставени и измислени от нейна милост.

          Така например ако чуеше друг да клюкари, никога нямаше да го обвини. Ако чуеше обаче да говори за себе си. О, непременно той е някакъв егоцентричен човек, нарцис, дърпащ и фокусиращ цялата Вселена върху себе си.

             -То тоя е много свидлив! Исках му 10-на яйца назаем, не ми даде.-Е как да и даде? Преди три дни го изкара полуграмотен, при условие че 30г. беше преподавател. А когато човекът отиде да защитава честа си в пряк спор, тя изчезна още преди да се е показал. После разбира се, това покриване оправда с факта че не и се говорело с малоумници. А и как да и дадеше яйцата, като стига да бе измислила, че вече му ги е върнала, трябваше да се сбогува с тях.

         -Пияница е този! Само се чуди в коя чашка да си сложи парите.-обясняваше пък за един художник. А той не само че се беше доказал, но и си позволяваше да пие само веднъж на седмица-две. Та защо за него точно говореше така, а не за онези мъже с червени от вино мустаци и големи като картофи носове, които реално не спираха да обръщат чашки. Ами защото същите онези, не рядко даваха по някое шише подарък на Чумата, само и само да не създаваше още по-големи легенди за тях, от колкото те самите вече бяха. И макар да беше наредила цяла ракла с всякакви ракии родно производство от тях, пускаше по някоя конспиративна теория за черните им дробове.

           Ако станеше скандал в селото и се стигнеше до някакво местно ниво на съд (разбирай съдии са попитаните баби и дядовци седнали на маса или на пейка), доказателства винаги предлагаше Чумата. Тя водеше и следствието. Прокурор, адвокат, следовател, всичко!Икономична работа! А за съмнения в работата и място нямаше. Имаха ли друга възможност? Съдебна система да искаш!

         Впрочем тази Чума не беше чужда на знанията, как да се поддържа диктатура. Съюзила се бе с кмета, който тука си беше като феодален деспот. ,,Титлата,, се предаваше по наследство и се носеше докато не те удари склероза или друга такава тежка болест. Също така се имаше с попа. Този човек обслужваше не едно село и много хора непрекъснато му разправяха какво ли не. Той пък, срещу обилна почерпка от Чумата я снабдяваше с информация. Някои дори смятаха, че в неясното му говорене по време на литургия и доверяваше тайни на някакъв кодиран език.

              Читалищният (клюкарският) съвет управляваше еднолично и авторитарно. Всеки опит за свалянето и от власт беше надушван, още преди да бъда създаден. Понякога дори постъпваше леко шизофринично, като сама си измисляше заговори срещу нея и сама си ги потушаваше. Та в това учреждение деца не идваха от десет години насам. Дали ги изгони или вече не останаха, не съм сигурен. Но то си функционираше, колкото зимата бабите да не хабяха от своите дърва. Не е чудно че Чумата е председател и най-виден оратор и тука. Същински Цицерон, Аристотел. Орфей за ,,изкуството,, на клюкарството. Затова и тя смяташе че има дарбата да напише цял учебник за нейния занаят. Впрочем дори започна своя ,,манифест,,:

          ,,Клюката, това не е само някакво бръщолевене за друг човек Това е цяла наука, развиваща етиката, морала и даваща ти възможност да се учиш от грешки, без да ги правиш (като гледаш от другите).,,

         ,,Истината е въпрос на гледна точка,, -такава табела беше сложила на входната си врата.

         ,,А нима знанието за света и каквото и да било, което притежаваме не е нещо което са ни изклюкарили или нещо което сме разбрали и сега на свой ред клюкарим на другите.,, -каква логика само?

         ,,Клюкарството е средство за обединение, опознаване между хората, което те понякога сами не искат. Всяко обединение е нужно и полезно.,,

        ,,Винаги казвай това което трябва. Ако случайно го премълчиш, клюкарката ще го каже,,

       ,,Клюкарката- това е човекът който ти пише биографията без да ти иска пари,,

       ,,Клюката ще остане един от най-мразените и нежелани, но полезни и ефективни начини за сплотяване между хората.,,

         Започвам да се чудя, как в църковния календар няма ден на ,,Св. Клюкарица,, или в учебниците по Етика не се изучава ,,етичната норма на клюкаренето,,
          Изобщо лозунгите, принципите които тя разпространяваше звучаха за някои така величествени, така правилни, неоспорими, дори и да не ги разбираха. А тези някои бяха кокошките стоящи по пейките или чакащи зрънцата си всяка сутрин .

          Ако пък някой я обвинеше пряко в действията и, тя заявяваше:

        -Имам право на свободно слово.-отговаряше, а зад гърба му го изкарваше същински атеист, все едно хулеше „божествената“ и същност. Ако религията беше малко по-силна тука, щеше да се създаде инквизиция, преследваща отхвърлилите светостта на клюката.

         Впрочем ако нещо се случеше в селото имаше местен отряд за бързо отреагиране. Или иначе казано, Чумата си беше направила групичка и ако станеше инцидент, клюкарката живееща или намираща се най-наблизо трябваше да отиде да се осведоми. От там, по-бързо от интернет, новината стигаше навсякъде. Понякога и за добро. Впрочем за какъв отряд говорим? Дребна работа беше това!

          Тази жена стана политическа машина. Цялата пропаганда се осланяше на нейните рамене. Нямаше нужда да покриват цялото село с плакати, да измислят обещания, да раздават подкупи, да търсят гласоподаватели от други места. Нямаше нужда от тези обичайни методи на българската политика. Нали я има нея, Чумата. Опонентите на настоящият кмет изкарваше какви ли не дяволи. Че щели да затварят казана, да следят за плащане на акцизи.От това трепереха някои. И още ред такива глупости измисляше...

               А какво направиха хората?...-това сами решете.