Тих

            Старият Гирго. Този чернокос човечец, често можеше да бъде видян да върви из улиците, да говори със себе си. Така фокусиран, а по едно време просто спираше, оглеждаше се, извикваше и пак продължаваше, вече свел глава, наврял я в раменете си. Отстрани картина, която напомняше на хората, че държавата нямаше достатъчно пари да прибере всички луди, или че човешката душа беше изостанала от прогреса и често се пречупваше от натоварването му.

               Какво ставаше в този затворен човек? Луд ли беше? Философстваше ли? Не! Дали той не виждаше друго, различно от нас. Може би шарени цветове, събеседващи хора или нужда да излее емоцията си, да даде тяло на душата си, за да не я подтиска.
                Всъщност много често той изпадаше в някакво друго състояние. Състояние, в което се убеждаваше, заблуждаваше и вярваше, че живееше нещо уникално. За него нямаше съмнение, че от сутрин  до здрач, мислите минаващи през главата му бяха неповторими и уникални. Че животът му беше уникален. Нямаше място за съмнения, че действията и постъпките му са безгрешни или че би послужил за прекрасен пример, не на човек, а на цялото човечество.

              И когато минеше нещо през ума му, той веднага се замисляше, нямаше ли да е добре някой просто да записва мислите му. Тъй както ги изразяваше с мърдащи погледи, мятане на ръце, така да ги сложеше и на лист, преди да изчезнат. Затова реши да си наеме записвач.

                Човек, който от през цялото време да снове, да стои тихо и само като му каже нещо старецът да записва. Да пази и съхранява за поколенията, които щяха да охкат и да се възхищават на мислите на Гирго. Или поне така си мислеше той.

                Така през ден, както стоеше на стола, дивана, безмълвен писарят, изведнъж влизаше с трясък и бутилка вино Гирго. Очи подпухнали, сърце свито, влизаше с големи крачки, сядаше и започваше, говорейки със себе си, а всъщност на записвача:

Смисълът на живота. Това не е нито да постигнеш онова, което съдбата не ти е дала. Не е нито да постигнеш мъдрост или сила. А само и единствено да превърнеш желанията, мечтите и радостите в реалност. Да ги изживееш…

                  Наливаше по чаша от виното. Една за себе си, една за онзи с който уж разговаряше и една за писаря. Все едно записвачът не беше човек и не заслужаваше на него да говори. И пак продължаваше:

                Каквото и да правиш не трябва да има страх. Никога…Това нещо убива, погазва пътя ти. Ама хората са слепи, не виждат и не вярват че е така. А е така защото…-защото той го е казал, си мислеше наум записвачът.

Излизаха някъде. Гирго с приятели и писарят като сянка. Стои, гледа листа, движи механично крака и пише, щом Гирго му дадеше знак. Шеги, размисли, заключения, истории, спомени. Оформяше се една странна  автобиография. Там, където диктуващият, говорещият бе извисяван до един облак с Бог, удряше наздравица с Марк Твен или просто стоеше под маслиново дърво до Сократ. И тези сравнения, тези принадлежащи му срещи, отнети от скъперника-Времето, самият Гирго бе решил че са му прилежащи.

           И когато Гирго умираше, стоеше в леглото, гърчеше се, виеше се от болка.Поглеждаше роднините и приятели си, ала нямаше време нито да чуе те какво му казват, нито той да се прости с тях. Беше зает!

                Да стоиш и да чакаш да изчезнеш от това място е най-странното нещо което ми се е случвало. Боли те тялото, душата. А по едно време усещаш отдих, отпускане, но изведнъж те пристяга. Спомени изплуват, щастливи моменти. Изплуват и недостигнатите цели и ти се иска пак да се родиш, пак да живееш и вече няма начин да не ги направиш!
                Ала по едно време Гирго замлъкна. А, случи се! Умът му не спираше да бълва онези приказки за предсмъртното състояние, какво вижда човек. Не спираше да разкрива тайните, които така дерзаеха човечеството, които всеки виждаше само в онзи миг, в който не искаше или не можеше да сподели с никой. Говореше, ала устата не се отваряше. И добре че вече не осъзнаваше, че колкото и да говори само той се чува, защото иначе щеше да си замине в агония. След известно време на още стенания и преплитания между два свята, между живот и смърт, затвори очи. С блага усмивка. И продължи да разказва, пътувайки към  небеса и планини, продължи да говори на онзи негов писар, стоящ винаги зад него…Какво са боговете, демоните, небесата и душата. ,,Пиши! Вечността ни чака! И в това да я описваме, и в това да ни почитат."

                А в стаята, където Гирго почина, стоейки на стол записвачът, затвори книгата и на корицата само с едни  бедели букви написа ,,Той живя! Не така както му се полагаше, а по-добре! Не така както другите искаха, а той!Той да, а аз живях ли??”