Мръсната истина

Разказва се за един студент...

           Животът ми е една трагедия. Комедия?! Както щете го наречете, но със сигурност нещо му куцаше.

            12:15 през нощта. Обръщаме чашка за началото на новия ден. Китарите дрънчат, барабаните пригласят, а нежен женски глас ги успокоява. Хубава група. Главата ми обаче вече се омотава, а болките в стомаха унищожават добрите емоции. Погледнах приятелят си до мен. Той бавно потупваше по бара, радваше се на музиката. Потупах го по рамото. Той се обърна и в онзи момент видя само как станах и изпрах на някъде. Прикривайки с длан устата си. Какво стана ще разберете само от заключението, че следващия човек който влезе в тоалетната трябваше да е с противогаз. Какво стана след това изобщо не помня. Събудих се в дома на приятеля ми, с неговите дрехи. За моите само каза, че са тотално бракувани.

             Въпреки тази кратка история, моята личност далеч не е толкова пропаднала. Съвестен студент, с разнообразни хобита и добри приятели.

             Всъщност не обичам да доверявам много неща, но имах един голям проблем. Може би познатата и клиширана история свързана с романтичната, но несполучлива любов. Повече от година харесвах не, а обичах едно момиче и факта че не добивах смелост за каквато и да е стъпка ме притиснаха. Една вечер, както се черпехме, така на пияна глава другите ме накараха  да и го кажа. И аз отидох пред квартирата и. Само че нямаше с какво да я повикам и затова хванах шишето под ръка, метнах го и направо спрасках джама и. Не знам тя какво е почувствала, но аз тогава бях убеден, че ще излезе усмихната и развълнувана, очакваща принца си на бял кон. Вместо това пет минути по-късно, без тя да се показва или поглежда, дойде полиция и едвам успях да избягам извиквайки ,,Обичам те!!,, В последствие поради факта че гузността ми ме накара да и платя прозореца, тя разбра кой е бил вандалът, който я е обичал. Еми, добро начало беше...

            Няколко дни по-късно се срещнаха двете ни компании. Тя ме гледаше едно смутено, аз пък направо умирах от срам и колкото и да умувах през цялото време, идея не ми идваше как щях да си изчистя черните точки, че и да я спечеля. И ги гледах другите. Ту се майтапят с момичето, ту някакво подараче или пък по усамотен разговор и им потръгва полека-лека. А аз само се впускам в политически и разни там научни теми, където можеше да намериш добър приятел или опонент, но не и любов. Е освен ако не си от другия бряг. Идваше края на вечерта и небето е пълно със звезди, градът в светлини. Абе изобщо пълна романтика. И аз стоя, стоя, чудя се какво да правя. И по едно време направо я сграбчих и я целунах. После така рязко я пуснах, тя остана безмълвна и да ми олекне си ударих две чашки.

            Сега ще ви обадя третата си най-издънваща постъпка. Ами откраднах я... Какви филми бяхме гледали, какво ме настървиха моите саирджии и аз като някой селянин от преди два века, я вдигнах и помъкнах. После ми би един шут между краката, два шамара, тегли ми една майна и доказа своята амазонска същност. А най-тъжното беше, че да бях такъв простак, разбирам да ме остави, ала аз не бях. Градях грешно мнение за себе си, само защото реално не знаех какво да правя.

И така идва денят, за който искам да ви разкажа:

            Заедно с няколко приятеля отидохме на концерт. Всъщност беше някакъв музикален състав, изпълняващ и рок балади и джаз песни. Аз спокойно си гледах и си обсъждах на ум. А мислите ми представяха цялата атмосфера като някоя комедийна сцена. Мислех си дали на брадатия дядо не му е топло на лицето, дали един от музикантите, извиващ се като змия, изобщо беше добре с главата. Чудех се къде раздават безплатните чашки с вино за почерпка и имали изобщо такива? По едно време намерих и един дядо с който да се заловим за политиката. Изобщо качествена дейност, стойностна. И тогава...Виждайки как едни мои приятел и приятелка се държаха за ръце влюбени. Той и говореше нещо на ухото, тя се усмихваше и се подпираше на рамото, замислих се и реших, че да споря с някой дядо на тема, обсъждана хиляди пъти, няма да ми е толкова добре, колкото ако бях като тях. Започнах и аз да си представям как седях, а тя до мене, как се усмихва бавно и нежно. И тогава тръгва лек джаз, унасящ те, разказващ ти за живота на други хора, също така като тебе търсещи щастието. И после си представяш звездите, как се смеете и си говорите нещо. Усмивка, целувка, прегръдка...

А не!!! Този сън, блян, изникващ така от нищото, сред цялата тази обстановка, направо ме унищожаваше. Желанието не трябваше да съществува, ако беше заобиколено от невъзможността. Исках да изляза. Намерих безплатните чашки. Взех две и си тръгнах. Още на слизане по стъпалата едната беше пресушена, а другата на половина.

            И втората щях да пресуша, ако ли не стана онова нещо. Подсвирквах си, умувайки, някак изпълнен все още от цялата тази атмосфера, макар и да се мъчех да я отрека Излязох и за пръв път от няколко часа усетих хладен вятър, тъмния фон, оцапан с ярки светлини. Беше се свечерило. И колкото и да знаех, че може би нямаше да ми се получи, нещо от вътре ме караше да се изпълвам с едни положителни, лековити, обнадеждени мисли по този мой голям проблем. А може би наистина имах възможност, а може би все още имах надежда. Имаше ли изобщо какво да губя? И тогава я видях.

            Тя седеше на една каменна плоча. Снимаше нещо, възхищаваше се на друго. Очите ми се премрежиха, спокойствието и оптимизма изчезнаха, унищожени сякаш от притеснението и стъписването. Ами сега? Трябваше да се действа. Всяка друга постъпка щеше да е позор. Най-накрая го направих. Хвърлих чашката, чух как виното се разля. Просто трябваше. Пристъпих бавно към нея, без да ме усети, седнах. Погледна ме, първо се уплаши, но аз просто казах:

            -Звездите са хубави днес...-после погледнах към небето и ето на. Не ме беше оставила все още цялата тази комедийна ситуация в която живеех. На небето нямаше звезди. Но нищо. Поне успях да я накарам да се засмее, когато видя какъв фасон направих, щом разбрах че бях казал голяма глупост.

             -Звездите не знам , но градът е хубав.-отвърна тя

             -Той винаги е...-допълних и щях да продължа с нещо от вида ,,ако си го виждала мъртво пияна, ще се шашнеш,,. Ама реших да премълча това.- Нали знаеш. Красиви хора, красив град-какво си помисли не разбрах, ама ако можеше да оценя как се справям за сега щеше да е добре. -Искаш ли да отидем към...

             -А, не, аз май ще се прибирам.-ау, това се наричаше отрязване. Ами сега, да я оставех да си замине щеше да е грешка номер едно, да тръгнех подир нея, грешка номер две.

            -Ами приятна вечер.-оле божке, направо се осрах. Тя стана, тръгна бавно и не мина пет крачки, аз също станах и извиках-Чакай! Дай да отидем до клуба на ъгъла. Мисля че твоите приятели са там-излъгах я, но поне се съгласи.

           По пътя бързах да и се извиня, а тя сякаш с охота прие думите ми. След това вече не помня нищо. И този път не от алкохол, а от някакво друго чувство всичко ми е замъглено. Все едно има моменти, в които емоциите са толкова силни, че просто заслепяват думите и спомените. Единствено в главата ми останаха музика, усмивки, красивите нощни улици....и тя!